Фаетон

Поде се на ръце в опит да стане веднага. Не му се удаде. Затънаха и ръцете му, кажи-речи, до лактите.

А и нямаше защо да бърза повече — питонът беше офейкал.

Оставаше му само едно — да се окъпе в реката ведно с дрехите, та и тях да изпере.

И почувствува нещо ръбесто под дланта си.

Измъкна го и в трескаво предчувствие го изми в най-близката локва. Близна го и с език.

Нали беше опитал и това, нали бе търсил и диаманти?

А нещото в ръката му толкова приличаше на диамант!

Познаваше добре особената форма на октаедъра.

И то от едрите, които стават за брилянти в украшения, в диадеми и пръстени, а не за шлифоване на други скъпоценни камъни или за короните на земните сонди.

Усещаше как от мръсния ръбест кристал по цялото му тяло плъзва някаква наелектризираща хладина.

Магията на диаманта!

Стори му се по-голям от най-големия, намиран в Калимантан — навярно двеста карата, пък може и повече. А двеста карата — това е цяло състояние, нещо, за което малцина биха дръзнали да мечтаят.

И му хрумна: дали има и други?

В същия миг страхът скова съзнанието му: ами ако някой го е проследил, ако е видял какво държи в ръце…

Той се втурна към храста, където му се мерна някаква сянка.

Нищо — само една уплашена от внезапната му поява тънка зелена змия.

А зад другия?

Също нищо!

Спря се, ослуша се.

Гълъбите продължаваха да си гукат безразлично отгоре. Наблизо се чуваше плачливият кикот на птица носорог.

Те още повече подсилваха чувството му за самотност.

Но него тъкмо това го успокояваше — самотността, да няма никой друг наоколо.

Забравил се от алчност, Садикин се пльосна по очи и почна да рови из тинята с пръсти едновременно с двете ръце.

Не усети колко ли време се бе въргалял така. И без това в джунглата никой не брои часовете. Да иска дори, не може и по слънцето да определи кое време на деня е. Нали то е скрито от мощния листен похлупак? Тук дори годишните сезони не се различават.

Изведнъж — още един кристал!

По-малък наистина, но пак диамант. Поне тъй му се стори.

След време намери и трети — още по-малък.

Свечеряваше се. Заопитва гласовете си басовият хор на квакащите жаби.

Търсачът се изправи. В залисията бе забравил да яде, да пие.

А мозъкът му сякаш щракаше, премисляше отде-накъде тъкмо тук да попаднат диаманти?

Откъде ли?

Навярно е било речен вир. И буйните води, повлекли наноси от планината, са оставяли тук, на дъното, да се утаяват по-тежките късове. Година подир година, век подир век. После реката изместила коритото си. И вирът се превърнал в тинесто блато.

Наглед блато — всъщност неизчерпаема съкровищница.

Налагаше му се да провери, налагаше му се да дири съвет от друг, който по-добре разпознава тия проклети камъчета.

И още нещо — който няма да го ограби, нещо повече — няма да го убие, за да го ограби.

Всеки голям диамант крие в прозрачната си вътрешност историите на не едно кърваво престъпление. Всяко едно от тия замайващо искрящи камъчета върху царските корони, върху диадемите, огърлиците и пръстените, е напоено с кръв.

Садикин не искаше да прибави и своята кръв в тия истории. Не искаше.

А трябваше да е сигурен какво притежава.

Представи си, че не са диаманти, а подобни на тях други малоценни кристали!

Понякога решаваше бързо — парадоксално дръзки решения, както му изглеждаха.

Той скри двата кристала, натикани в буца пръст, в хралупата на най-близкото дърво. Да не бият на очи.

Буца пръст — кой би допуснал какво има вътре?

Взе най-малкия, уви го в кърпата си, после се настани в лодката и натисна веслото.

Спуска се по течението два дни. Спеше само по три-четири часа все в лодката, вързал я за някой клон до брега. Спеше, притиснал до гърди кърпата с омотаната вътре скъпоценност. И сякаш през тъканта усещаше силата й — някакво сладостно, хладно гъделичкане. Същото усещане, както когато близнеш с език електродите на батерия за електрическо фенерче. Знаеше, че не е така, диамантът не е батерия, но не можеше да се отърве от това натрапчиво усещане.

На третата вечер наближи града.

За туземците — огромно селище; за него, свикналия с Джакарта — просто струпване на грубо сковани лавки, където алчни търгаши — китайци и араби, ограбваха труда на бедните даяки от вътрешността. Имаше административна сграда с полицейски участък, имаше лечебница с лекар и няколко медицински сестри, но липсваше дори най-скромно кино.

А Садикин имаше тая слабост — киното, да гледа това, което той никога няма да изживее: разкош, вили, мерцедеси, яхти, замайващи красавици, приключения.

Тук, ако ти се иска някакво забавление, трябва да се примириш с китайската лавка, където се пие бира и се играе на карти и зарове, понеже мюсюлманите са малцинство.

Садикин не ходеше и там. Все очакваше някаква заплаха, ако се понапие или ако се захване с комар.

Затова избягваше и града.

Сега се налагаше да отиде. Само Пиявицата можеше да му каже какво е намерил.

Щеше да се отбие при него, но след дълга преценка на цялата обстановка и всички възможни опасности.

Абдулах, търговецът, не е светец. Не току-тъй са го кръстили с тоя прякор. С чиста съвест би го пратил на оня свят, ако си наумеше да му отнеме находката.