Фаетон

И другият беше биолог, и другият беше учен. Нямаше нужда от дълги и подробни обяснения.

— А тези? — Ситуморанг промени темата. — Какво ще правите с тях?

Пеев се изправи:

— Виж, това няма да решавам аз. Въпросът е толкова сложен, толкова важен, че следва да бъде обсъждан от Организацията на обединените нации, от цялото човечество. Та представете си! От хилядолетия човек мечтае да се срещне с други разумни същества, да обмени опит, да се убеди, че не е сам във Вселената. И ето, те са пред нас! Ами сега? Никаква обмяна на знания, напротив дойдоха да ни погубят. Какво да сторим ние, след като ги обезвредихме? Да ги унищожим ли по същата машинна логика, която ги доведе тук? И имахме ли това право? Живот, създаван, еволюирал милиони години. Накрая останали само няколко десетки негови представители…

— Да ги изселим на друга планета?

— Защо не? На планета без магнитно поле, за да възстановят размножителната си способност. Но защо да не останат и тук, след като им създадем противомагнитен екран?

Доктор Ситуморанг подметна предпазливо:

— След като го няма тираничният Свръхразум, който е сковал способността им да мислят, който ги е превърнал в роботи, те може отново да развият атрофираните си умствени способности. И тогава да пристъпим към осъществяване на сътрудничеството ни.

— Но може и никога да не се развият. Ние сме биолози. И знаем — веднъж закърнял орган в хода на еволюцията никога не се възстановява. Произлезли от рибите, след като пак са се върнали във водата, нито ихтиозаврите, нито китообразните са си възвърнали изгубените хриле.

Той се замисли:

— И все пак. Така е при стихийната естествена еволюция. Не е изключено при направляваната от човешкото съзнание еволюция този закон да изгуби силата си. Има и такива експерименти. Чрез присаждане на нов ген е получена мушичка дрозофила с четири крилца вместо обичайните две.

Катерите пухтяха, повлекли кристалната постройка, а вътре лилавите стояха безучастно всеки на своята полица, безизразни и неподвижни и се припичаха на залязващото слънце.

Досущ като кактуси в саксиите си, подредени на цветарска изложба!

Развълнувани или доволни?

Най-вероятно — доволни, че и сега се бе намерил друг, който да мисли вместо тях.

Амок

И тая нощ Пангу преспа в прауто. Но сега вече не в страх от злите духове, не толкова и от леопарди, носорози, слонове и глигани, не и от змии, ами от най-страшните — сухоземните пиявици. Сякаш бяха побеснели след наводнението, настръхнали от жизненост и кръвожадност.

Нямаше защо да се бои от духовете. Нали с очите си видя как белият дукун туан Пеев ги натика в прозрачната им пещера? Нали и той самият му помагаше? И успя да ги разгледа добре, да ги опипа. Навярно беше първият даяк, който е пипал зъл дух. И да си признае, никога не би допуснал, че са тъй уродливи. Още по-малко, че са тъй послушни. В племето се говори само за тях, на кого какво зло за причинили: на кого дивеча прогонили, на кого жената уморили, кого с язви посипали, кого в гората заблудили. Само дето никой, дори дукуните, не могат ги описа като как изглеждат. Все разправят за нещо невидимо, неосезаемо като дим. Мерне се, направи поразията и изчезне. Всичкото зло, както говорят, идва от тях: и ловна несполука, и болест, и смърт.

Тогава?

Щом като туан Пеев ги затвори, ще изчезнат ли след това несполуките, болестите, смъртта?

Ей този мъчителен въпрос го объркваше. Би трябвало да е така. Ами ако не е?

Нещо друго, някакъв проблясък на трезва мисъл задушаваше надигащата се радост, че бе участвувал и той в унищожаването на злото. Може би поради това, че бе живял и в града, че се бе срещал с всякакви хора, че бе слушал и други вярвания. И още нещо — в града няма джунгла, там е къща до къща, не остава местенце, дето да се свре някакъв дух, а въпреки това и там има кавги, болести, убийства.

Хем се радваше, хем се съмняваше в подкладката на радостта си.

И все пак, когато се прибереше на село, нямаше да мълчи, щеше да се похвали пред всички, най-вече пред дукуна, който подкокоросваше вожда да го кори, задето бе напуснал бетанга заради града.

Дори да не бяха обезвредили всички злини, нали намалиха броя им? И добрите дукуни щяха да се борят по-успешно срещу по-малобройните пакостници, по-често магиите им щяха да насмогват.

А то сега — накъдето се обърнеш, все гладория, все някой болен, все някого отмъкнал крокодил, все някого разпрал глиган, все някой умира.

Мъка, само мъка!

Ако тъй е орисан човек — да се мъчи, поне да бъдат по-малко мъките!

Още щом се обади над главата му звънът на цикадата, дето в града я наричат „будилник“, той отвърза лодката и размаха веслото. Измъкна се от мрежата на панданусовите коренаци и загреба нагоре. Само че и сега по-близо до брега. Макар и утихнала, отдръпнала се отново към обикновеното си корито, водата все още се носеше буйно надолу, все още талвегът й клокочеше с мътните си безредни вълни. Нито му се налагаше да мери сили с тях, нито би могъл да ги премери. Течението тозчас би го помело назад.