Единствена любов

Ентусиазмът на изкусителката Кери спадна леко, когато се оказа, че без съмнение сто процентовият й успех сред членовете на отбора по футбол в колежа я е подвел да смята, че той би ахнал от видяното.

— Ами... не прекалено голяма. Родителите ми ще ме убият, ако разберат какво правя. Нека да не се показва над ластика на бикините.

Ама естествено.

— Нещо като пет сантиметра? — той вдигна татуираната си ръка и показа приблизително размера.

— Може би. малко по-малка.

Той направи скицата върху кожата й с черна химикалка и след като тя го помоли да остане от вътрешната страна на очертанията, той нахлузи черните си ръкавици, извади нова игла и включи пистолета.

На Кери й отне около секунда и половина, преди да пусне сълзи и да се вкопчи в ръката на Сара, като че раждаше без епидурална упойка. Именно в това се състоеше разликата. Огромна пропаст делеше коравите от имитаторите. Пеперудките, рибките и сърчицата не бяха. Вратата на ателието се отвори широко. И Рип се поизправи на стола си с колелца.

Тримата мъже, които влязоха, не носеха военни униформи, но със сигурност не бяха цивилни. Облечени в черна кожа от глава до пети, те бяха огромни и сякаш накараха стените да се сближат една към друга и таванът да се понижи. Под якетата им личаха доста издутини. Такива, причинени от пистолети и евентуално ножове. Рип се придвижи внимателно към бюрото на рецепцията, където се намираше бутонът на алармата.

Типът отляво имаше различни очи, пиърсинги и свиреп поглед. Намиращият се отдясно имаше малко по-нормален вид със симпатичното си лице и рижата коса, като се изключеше фактът, че се държеше като някой, ходил на война и завърнал се оттам. Стоящият в средата, обаче, представляваше истинският проблем. Малко по-едър от приятелите си, той имаше късо подстригана тъмнокестенява коса и класически красиво лице, но сините му очи бяха безжизнени и в тях личеше толкова душа, колкото в стар асфалт.

Ходещ мъртвец, който нямаше какво да губи.

— Здравейте — подвикна им Рип. — Искате малко мастило ли?

— Той иска — онзи с пиърсингите посочи към синеокия си приятел. — Имаме дизайна. Става въпрос за раменете.

Рип реши да се довери на инстинктите си и да поеме задачата. Мъжете не бяха огледали Мар по неуместен начин. Очевидно не се вълнуваха от намиращото се в касата и никой не беше посегнал към оръжието си. Те зачакаха отговора любезно, но с нетърпение. Сякаш искаха да му подскажат, че ако той не свърши работата, ще си намерят друг. Той се поотпусна и реши, че те са неговите хора.

— Добре. Ще свърша за нула време тук.

Мар се намеси иззад рецепцията.

— Канехме се да затваряме след по-малко от час.

— Но аз ще ви обслужа — обърна се Рип към стоящия в средата. — Не се тревожете за работното време.

— Аз също мисля да остана — заяви Мар и огледа онзи с пиърсингите.

Мъжът със сините очи вдигна ръце и направи няколко отчетливи жеста. След като свърши, приятелят му преведе:

— Той ви благодари. Донесъл е собствено мастило, ако това не е проблем.

Не беше точно обичайна практика и противоречеше със здравните норми, но Рип не възразяваше да реагира гъвкаво за точните клиенти.

— Няма проблем — върна се към работата си и Кери поднови хапането на устни и мрънкането. Когато приключи, не се изненада ни най-малко, че след като беше наблюдавала «агонията» на приятелката си, Сара си поиска парите обратно, вместо самата тя да се сдобие с мастилена рисунка. Което беше добра новина. Значи можеше да се захване незабавно с работата върху мъжа с мъртвите очи.

Докато си слагаше нов чифт черни ръкавици и почистваше, той се почуди какъв ли щеше да бъде дизайнът. А също и колко време щеше да отнеме на Мар да отвори ципа на панталоните на типа с пиърсингите.

Що се отнася до първото — очакваше да е доста добър.

А колкото до второто... Даваше й около десет минути, защото разноцветните му очи вече я бяха забелязали, а тя действаше бързо не само зад бюрото.

В другия край на града, далече от баровете и магазините на «Трейд», в малък квартал, състоящ се от облицовани с камък къщи и павирани тесни улички, Хекс стоеше пред еркерен прозорец и се взираше навън през матовото стъкло.

Беше гола, премръзнала и покрита със синини.

Но не беше слаба.

Долу на тротоара една човешка жена разхождаше джафкащото си куче на каишка, а до ухото си беше долепила телефон. От другата страна на улицата в своите елегантни апартаменти хората се хранеха, пиеха или четяха. Минаващите коли се движеха бавно по две причини: от уважение към спокойния квартал и заради желанието си да запазят окачването си непокътнато, заради изкуствено издигнатите неравности по пътя.

Присъстващите представители на Хомо сапиенс не можеха да я чуят или видят. И то не само заради факта, че способностите на расата им бяха нищожни в сравнение с тези на вампирите.

Или в нейния случай полусимпат-полувампир.