Духless

СССР

Работниците от съветската търговия се отличават с кристална честност и висока култура при обслужването на населението.

Цитат от миналото

В единадесет часа на другия ден мобилният ми направи последен опит да ме събуди с нечие обаждане и батерията му окончателно падна. Въпреки това по някакъв изумителен начин аз долових жуженето му на нощното шкафче и отлепих очи. Естествено, че когато човек се събужда в чуждо жилище, това донякъде уврежда пространствено-времевата му ориентация. Особено ако вчера е изпушил доста трева в нечия компания. Затова изгубих първите няколко минути, за да се самоидентифицирам в пространството.

Станах от леглото, завлякох се в кухнята, където се стелеше най-отвратителната миризма на света — миризмата на застоял тютюнев дим, включих чайника и отидох в банята. Въпреки че вчера бях употребил опиати, общо взето се чувствах добре. Ако оставех настрана това, че отново не се бях наспал и изглежда това състояние се превръщаше в хронично, дори можех да се усмихна на себе си в огледалото. Както всъщност и направих. Измих се, върнах се в кухнята, налях си вряла вода в една голяма чаша, пуснах вътре пакетче чай, разредих съдържанието с малко студена вода от гарафата на масата и отпих две глътки. Изобщо не ми се искаше да пия тази гадост, затова просто изплакнах устата си с чая, изплюх всичко в мивката, оставих чашата вътре и се приготвих да тръгна. Когато се огледах и забелязах изсъхналия на масата хляб, двете чинии в мивката, посипания по пода тютюн и останалите атрибути от погрома в кухнята на Миша, взех чашата от мивката, измих я старателно, избърсах я с хартиената кърпа и я върнах обратно в шкафа. Изсумтях доволно с чувството на служител от зондеротряд, който старателно стъпква фаса в пръстта насред горящото село в полето, отидох в стаята и започнах да се обличам.

На света има малко неща, чиято гадост може да се сравни с усещането за носени вчера дрехи върху тялото ти, целите вмирисани на дим от тютюн и марихуана и на пот от среднощния диспут, които на това отгоре са измачкани и безформени. Облякох с отвращение измачканата риза и панталоните си, смотах вратовръзката и я мушнах във вътрешния джоб на сакото си, огледах се в огледалото и отворих външната врата. Изпитвах неудържимо желание да хукна на чист въздух.

Докато излизах от апартамента, се чувствах като Одисей, който се е завързал за корема на овена в пещерата на Полифем. Вероятно той е усещал същата миризма и отвращението му е било същото. Стараейки се да си мисля колко бързо ще стигна до хотела и как ваната в стаята ще ме приеме в обятията на ръждивата си пяна, слязох на първия етаж, пуснах ключовете от апартамента (които Миша предвидливо беше сложил в обувката ми) в пощенската кутия и излязох навън.

Хванах такси много бързо и ето, че след петнадесет минути омърлушеният шофьор от кавказки произход и неговата раздрънкана „Волга“, чието купе бе изпълнено с мюсюлманска музика, ме закараха до хотела. Подадох му една банкнота от петдесет рубли, той я сложи върху таблото и ми каза, без да вади цигарата от устата си:

— Да си жиф и сдраф!

Аз му благодарих, в отговор той допря четирите си пръста до слепоочието, поздрави ме и тръгна, възнаграждавайки ме с кълбо от лютив сивкав дим. Докато се качвах към хотелската си стая, ме занимаваше мисълта за разликата между родния и европейския бензин, миризмата по улиците и проблемите на екологията. Не, че ме вълнуваха проблемите на международното движение на „зелените“, а просто главоболието ми започна да напира към слепоочията. И, честно казано, този проблем беше далеч по-сериозен от световния парников ефект.

От стаята си се обадих на Володя, разбрах се с него да се видим в три часа след обед, след това включих мобилния си да се зарежда и веднага отидох в банята. Докато лежах във ваната, пълнех устата си с вода и я плюех по отсрещната стена, след това разглеждах краката си, после се вторачих в хотелския хавлиен халат, който висеше на една кукичка, а след това си помислих, че само идиот може да открадне хавлиен халат от хотела. Първо, защото дори и да си го купил, всички пак ще си мислят, че си го отмъкнал и, второ, беше пълна простотия да се разхождаш вкъщи с халат с емблемата на „Невски палас“ или на „Хилтън“. Не си спомням докъде ме докараха тези размисли, защото заспах, отпуснат от топлата вода.

В два часа след обед скочих от изстиналата вода и хукнах към мобилния си в стаята:

— Ало?

— Брато… — Беше Вадим.

— Кажи, брато.

— В Питер ли си?

— Да.

— Какво правиш?

— Искам да спя.

— А какво ще направиш, за да не искаш да спиш?

— Направил съм си среща в три часа след обед с директора на нашия филиал.

— Брато, това е пълна простотия, брато.

— Зная, брато, но нямам друг избор, брато. Просто изпълнявам заповеди и тъй нататък. Не съм изтръгвал златните коронки на евреите и не съм им отнемал имуществото. Само изпълнявам заповеди, брато.

— Чуй ме. Аз също съм в Питер.