Духless

Двамата седяхме във „Vogue Cafe“, където (както е известно сред московските баровци) имаше лоша кухня, проблеми с паркирането, нагъл персонал и непрекъсната блъсканица на бара. Въпреки всички гадости, казани за този ресторант, той продължаваше да е едно от най-популярните московски заведения. Очевидно заради това, че когато стояха тук, баровците изпитваха някакъв особен, сходен на мазохизма кеф, щом търпяха всички тези ужасии, които безусловно можеха да се сравнят само с условията в нацистки концлагер. В моментите, когато поредният московски баровец на име Мигел или Дан, жестикулирайки отчаяно, ти разказваше поредната история за това колко „просташки са се държали“ с него във „Vogue“, а на всичкото отгоре, след като той дръзнал да сложи сервитьора на мястото му, нарочно се опитали „да го отровят с някакво менте“ и в същото време сравняваше този ресторант с „онзи… абе, нали се сещаш… концлагера… как беше… май че Моратау“, разбираш, че първо, този малоумник, който в училище не е успял да запомни Дахау, не е никакъв Мигел или Дан, а Миша или Денис и че също така е измислил тази история или я е щипнал от страниците на някое скапано списание, както и идиотското си име, което повече прилича на прякор. А освен това разбираш (и в този момент се изпълваш с благоговение чак до петите, както се е изпълвал с благоговение туземецът при вида на корабите на испанските конквистадори, пристигнали да му гепят златото) — та разбираш колко велик е всъщност ресторантьорът Аркадий Новиков, построил империя от заведения за такива хора.

И тъй, ние си седяхме във „Vogue“. И двамата бяхме доста пияни. Аз току-що бях споделил с Тимур идеята си някой да построи мръсна пивница, в която да сервират разредена бира и стогодишни чирози и където отвратително да смърди на засъхнала повръщня и на разлят по пода алкохол. И това да е нещо като възкресяване на центровете за прекарване на свободното време за възпитаници на техникумите и за шлосерите от район „Текстилници“ някъде през 1983 година. Идеята се състоеше в това, че ако този проект се реализираше от Аркаша, всички тези напуйчени шибаняци щяха да си запазват маси там една седмица предварително, за да плащат баснословни сметки за дисонанса между собствения си майбах и дебелата сервитьорка с мръсна престилка, която щеше да им сервира вмирисани кренвирши. А най-веселото беше това, че те щяха да куфеят много по-яко от вмирисаните кренвирши, отколкото от собствената си лимузина за няколкостотин хиляди евро. Щяха да ги плюскат, да ги хвалят и да ги препоръчват на приятелите си. А пък светските хроникьори щяха да изпаднат в свински възторг от „новия ресторант на Аркадий Новиков с интересен, оригинален подход към кухнята“. След като се обединихме около мнението, че това щеше да е „супер“ и „яко“, изпихме по още едно уиски и аз изпаднах в традиционното си състояние на пълна празнота, когато вечерта е завършила, но отново ти е страшно скучно и единственото желание, което изпитваш, е събеседникът ти да мълчи.

Но както винаги, точно в такива моменти събеседникът ти напира да ти каже нещо много важно. Тимур се наклони до ухото ми и то толкова близо, че започнах да усещам миризмата на алкохол, спагети с доматен сос и цигарен дим, примесен с вонята на кариес, от устата му. Опитах се малко да се отдръпна, но този пиян идиот отново се доближи до мен и ми предложи с шепот, който можеше да се чуе и на улицата, да се включа в проекта за развъждане на риби от атлантически произход в района около Москва. Тъй като разбрах, че ще продължи да върти тази плоча, се направих, че ми е еба си колко интересно и му казах, че, естествено, искам тутакси да стана рибен олигарх, особено с такъв умен партньор като Тимур, който вече е уредил всичко. И, разбира се, че ще намеря (както, впрочем, и той) 300 000 долара, които се искаха от мен (заради този проект!). Слушах цялата тази тъпотия и, за да не пукна от скука, разглеждах курвите наоколо.

Във „Vogue“, както и във всеки модерен ресторант, имаше много проститутки, които се правеха на честни момичета от столицата, и още повече честни столични момичета, които, кой знае защо, се правеха на проститутки. Нямах никаква представа с какво първите се отличаваха от вторите и затова за по-просто наричах цялата тази категория особен женски пол the macki.