Дотук пътуването беше безпроблемно. Бе преминала през паспортния контрол във Франкфурт без никакви въпроси. А и пътуването във влака по-нататък през Копенхаген на отделни моменти беше почти приятно, ако не беше мисълта за това, което трябваше да направи и заради което беше пропътувала целия път до Осло.
Далайла застана на ескалатора. Не смееше да срещне погледите на потока от пътници, които слизаха по съседния ескалатор надолу към перона. Само от мисълта, че можеше да
Слезе от ескалатора и стигна до голяма зала. В банка от другата страна обмени 500 евро за норвежки крони.
Няколко минути по-късно беше стигнала стоянката на таксита. Настани се на задната седалка на едно свободно такси, извади написаната на ръка бележка от дамската си чанта и я подаде на шофьора. Той я прочете, извърна леко глава назад и каза:
–
– Не – отвърна тя и демонстративно погледна през страничното стъкло, за да покаже, че не е заинтересувана от някакъв разговор.
–
Хотелската стая беше малка и спартанска, но изглеждаше чиста. Дръпна пердетата, остави куфара на леглото и го отвори. От вътрешната страна на капака му извади дебелия кафяв плик за писма. Огледа се наоколо, търсейки място, където би могла да го скрие. Влезе в банята, погледна лавицата под мивката, но се отказа. Отново отиде в стаята, отвори вратите на шкафа, но не намери добро скришно място. Накрая го остави под матрака на леглото. Там можеше да остане до следващия ден.
Разопакова чантата и куфара си и прибра дрехите в гардероба. След това седна на края на леглото, опита се да контролира дишането си, което беше на пресекулки.
"Не е случайно, че идваш в деня, в който Йоаким излиза на свобода – промърмори си тя. – Не се опитвай да си въобразяваш нещо друго.
Отчасти можеше да си го представи – катраненочерната коса, едното от двете кафяви очи, което беше малко кривогледо и с цвят на кожата, и външен вид, който по-скоро я караше да го смята за испанец, отколкото за норвежец. Захапа си нокътя на десния показалец.
5.
Йоаким отиде в кухнята и свали от рамото си чантата, оставяйки я на пода.
Мортен си бе тръгнал – имаше пациенти в бизнеса с физиотерапия, които го очакваха и се налагаше веднага да потегли.
Огледа се. Там имаше хладилник и стара печка. Това, в добавка към широкочестотния говорител, беше единственото допълнително нещо, което влизаше в цената за наема от осем хиляди крони на месец. Отвори хладилника. Работеше и беше почистен. Един по един отвори шкафовете и чекмеджетата и видя, че Мортен бе донесъл няколко вилици, ножове, чинии и чаши, както и два чайника и тиган за пържене
– Всичко от контейнера, който бе наел при Майортранс. Кашоните, в които всичко това бе донесено, стояха подредени един върху друг в ъгъла.
В спалнята намери леглото си и матрак, изправени до една от стените, немонтирани, плюс две черни найлонови торби, в които имаше пижама и дрехи, пакетирани от него отдавна. Отвори едната и внимателно помириса, сбърчи леко нос с надеждата, че общата пералня, която наемодателят му бе рекламирал, е използваема. После отиде в празната стая.
Звукът на тежките подметки създаде ехо в стените. Паркетът беше износен, вероятно не беше поддържан през последните двайсет години.
Отиде до големия холен прозорец и погледна навън. "Трябва да са някъде там – помисли си той. – Следват всяко движение, което направя."
Внимателно изучаваше спрелите на паркинга отпред автомобили, един по един, но не можеше да види някого в тях. Затова се върна обратно в кухнята, донесе мобилния телефон и зарядното за него и го сложи да се зарежда в един контакт в долната част на един от кухненските шкафове.
– Това е той. – Полицай Гунар Кристофершен дискретно посочи към прозореца, където едно лице се появи. Видяха Йоаким да разглежда автомобилите навън, преди да се дръпне назад. Знаеха, че заради отражението в прозорците на колата бе невъзможно да ги забележи.
– Добре, значи локализирахме апартамента – заяви Ролф Грини и запали двигателя. – Записваш ли адреса?
Гунар кимна и извади бележника си.
– Тръгваме ли?
– Да. Сега зависи от високопоставените господа и госпожи какво ще се прави по-нататък.
6.
Арве Магне Ферен винаги беше напрегнат и нервен преди важни срещи. Това бе нещо, с което той отдавна се беше примирил. Защото бе имал много решаващи и важни срещи за шейсетте години, през които бе скитал по тази земя. Но този път чувството бе по-силно – имаше още нещо. Точно сега той стоеше тук и имаше усещането, че тялото му се подготвяше за случка, над която той нямаше контрол – почти като това чувство, което човек има преди хирургична намеса, преди да бъде упоен от наркоза и някои хора, които преди едва е познавал, да започнат да режат тялото му, докато той е в безсъзнание.