–
Той се обърна към Мортен.
– Можеш ли да си представиш да трябва да го кажеш, единайсетгодишен... на приятелите си? – Той се облегна назад в седалката си.
– Ти си на свобода, Йоаким. Сега трябва да започнеш да гледаш по-ведро на нещата.
Йоаким се обърна и видя предните фарове на един автомобил, който изскочи доста зад тях. Докато се обръщаше обратно напред, той забеляза хладилната чанта, която седеше на пода зад шофьорската седалка, и вдигна капака. Бирените кутии изскочиха от купчината ледени парченца. Точно както хората обикновено съхраняваха бирата на пикници в САЩ. Йоаким грабна една и я отвори.
Мортен се усмихна.
– Ами така, де. Това е момчето!
– Благодаря. – Йоаким си дръпна глътка. – Ти си добър приятел.
– А какво става с работата?
Йоаким погледна към приятеля си, който седеше добре облегнат назад на шофьорското място.
– Скоро ще поговоря с тях – отвърна той.
Мортен отчасти излъчваше нещо младежко, въпреки че през последните години му се бяха появили видими бръчки около очите и оплешивели места на главата. Познаваха се отдавна и Мортен беше неговият естествен избор като кум на сватбата с Анжелика, с която той отдавна бе разделен и с която не бе разменял смислена дума през последните години.
Трябваше да разкаже на Мортен повече, но не можеше. Никой не биваше да научава каквото и да било. Не можеше да си позволи да допусне една-единствена грешка.
Мортен бавно кимна.
– Впрочем, защо искаше да наема апартамента само за шест месеца? – Той вдигна рамене. – Малко кратко време, не е ли така?
– Това е всичко, от което се нуждая.
– Ще си купуваш ли нещо?
– Да, ще си купя нещо – излъга той. – Между другото, взе ли ми нещата?
– Боже, да. Леглото, чаршафите и малко прибори. Наистина ли си сигурен, че не искаш още от склада? – Той се усмихна. – Някой стол например? Плаща се само за да се наеме място за съхранение при Майортранс.
– Няма нужда. Свикнах с доста простички условия на живот за известно време. – Той бързо се усмихна. – Ще преместя останалото, когато си купя свой собствен апартамент.
– Изглежда адски празно, големи, празни стаи с ехо – само те съветвам.
Караха през тунел "Фестнингс", поеха по изхода към Шьойен, след това покрай улица "Хофсвайен" и магазин "Рими" от лявата страна и накрая в един паркинг в район с множество четириетажни, кафявочервени тухлени сгради с добре окосени тревни площи между тях.
Мортен откри едно свободно място за паркиране.
Възрастна двойка беше на път да заключи входната врата, след като влезе в един от блоковете малко по-надолу. Жената теглеше пазарска количка след себе си.
Един черен джип обърна при паркинга и изчезна в посока към главния път. Няколко деца караха велосипеди в кръг по асфалта малко по-навътре между жилищните блокове. Иначе нямаше нищо друго за гледане.
– Ето го – заяви Мортен и изключи двигателя. Той се наведе към предното стъкло и посочи. – Ето там, на първия етаж. Надявам се да си намериш нещо друго много бързо.
4.
Далайла Таха изчака влакът напълно да е спрял на Осло Ес, преди да се изправи. Всички други пасажери, които седяха във вагона, вече бяха станали и се бяха наредили в редица, за да излязат.
Слънцето грееше през прозорците. Една коса и ясна пролетна светлина, нещо напълно различно от това, с което бе свикнала в Хартум. На слънчевата светлина прозорците изглеждаха мръсни.
Далайла смъкна пътната си чанта и куфара от мястото за багаж и застана зад една пълна жена с чанта, висяща от рамото ѝ и с по едно дете за всяка ръка. Те я дърпаха. Жената се скара на двете деца, две момчета, с все по-твърд и сподавен глас и от нея се изтръгна въздишка на облекчение, когато чуха острите звуци от системите със сгъстен въздух, а след това и вратите на влака, които се отвориха.
Далайла се спря за няколко секунди, след като бе стъпила на перона. По посока към ескалаторите доста по-напред се движеха забързани гърбове с ръце отзад, които теглеха куфари на колелца, или приведени рамене, натежали от чанти, куфарчета и раници.
Отново усети страхът да пълзи към нея, страх, който бе продължавал от няколко седмици досега. Адреналинът, който пулсираше във вените ѝ, изтръпването по кожата, докато очите ѝ инстинктивно започваха да търсят възможни пътища за бягство. Тя разтърка очи, два пъти вдиша и издиша дълбоко и последва гърбовете.
Беше в Осло за трети път, но за първи път идваше с влак и сама. Другите два пъти бяха цяла делегация от хора, с Арве Магне Ферен най-отпред. Тогава бяха посрещнати като официални гости на властите в Норвегия, бяха развеждани в лимузини, отсядаха в хубави хотели и поздравяваха безбройно много политици и бюрократи, облечени в костюми. Но не и този път. Сега тя бе тук със съвсем друга мисия от това да бъде представяна като успешен обект на рехабилитация пред норвежките дарители и преса.