Драконът

Хвърли бърз поглед към ръчния си часовник, когато слезе от кея и стъпи на твърда земя. Часът тъкмо беше минал четири и половина и оставаха още трийсет минути до срещата и предаването на парите.

Мина покрай паркинга и музея, стигайки до широката алея. Малко по-нататък спря и се обърна. Появи се един автомобил. Не успя да види шофьора, но малко дете притисна носле към страничния прозорец на задната седалка и го зяпна с любопитни очи. Колата спря на паркинга, обърна и се върна обратно. Тя наново мина покрай Йоаким, който междувременно остана на мястото си. Този път Йоаким забеляза шофьора – жена на средна възраст, която беше дръпнала седалката си много напред, така че воланът почти опираше в гърдите ѝ.

Йоаким продължи още няколко метра по-нататък, обърна се и се върна обратно.

Точно в 17 часа отиде на главния вход на музея. Заплати 40 крони за билет и влезе във фоайето на музея.

Оставаше един час до затварянето и имаше малко хора. Йоаким се придвижваше бавно, докато разузнаваше с поглед и се спря, доста явно, до една от големите витрини с модели на кораби. Престори се, че изучава един от корабите с огромен интерес. Няколко секунди по-късно забеляза сянка зад себе си и един мъж застана до него. Стояха един до друг и се взираха в детайлно оформения товарен кораб.

"В теб ли са парите?" – прошепна мъжът, без да отклонява очи към Йоаким.

Йоаким му хвърли поглед. Никакво съмнение. Това беше Андеш, братът близнак на Андре, който се намираше там, заедно с Йоаким. Андре бе лежал три от осем години заради въоръжен грабеж. Андеш имаше абсолютно същите черти на лицето, но косата му беше по-дълга. "Отивам до тоалетната. Ела след три минути" – заяви Йоаким и тръгна.

Андеш не изчака трите минути, влезе в тоалетната веднага след Йоаким. Там двамата бяха сами.

Бързо размениха пощенски пликове и провериха дали съдържанието им беше наред.

Андеш преброи десет банкноти от по хиляда крони, а Йоаким провери двата фалшиви паспорта със снимки на него самия и на Хенрик.

Според паспортите двамата се казваха Ерик и Хенрик Олсен.

47.

 Файте-Йон живееше на първия етаж в най-разнебитения блок наоколо. Живееше заедно с майка си, а стаята му имаше изглед право към мръсотията и шума отвън.

Мартин беше идвал при него само няколко пъти. Двамата се познаваха още от трети клас, когато Файте-Йон и майка му се преместиха в Осло, в този блок, точно до онзи, в който Мартин живееше. В шести клас Файте-Йон започна в 6 Д, класът на Мартин. Той дойде от 6 Б, но там имаше прекалено много деца, които го малтретираха.

За щастие, не след дълго Файте-Йон успя да се отърве от диалекта, който използваха в Алта – той и майка му идваха оттам. Сега той говореше почти правилно, но не съвсем. Все още имаше някои неща в гласа му, които ставаха доста отчетливи, когато той се вълнуваше за нещо. Тогава финмаркския диалект се засилваше.

Файте-Йон беше вече пълен, когато се премести тук, но не беше особено отслабнал с годините. Сега сигурно тежеше доста над сто килограма и приличаше много на майка си. Джобовете на якето му винаги бяха пълни с лакомства. И обикновено ходеше с шише кола в ръка.

Мартин и Андреас бяха развълнувани и се смееха, когато застанаха до входната врата на блока на Файте-Йон и позвъниха. Бяха дошли тук направо от училище след кратка разходка из Рими. Знаеха, че Файте-Йон си беше у дома. Бяха го видели на отиване към училище и по път към къщи. Файте-Йон никога не ходеше някъде другаде.

Веднага след това дочуха гласа му по домофона.

– Здрасти, Ян! Аз съм, Мартин – и Андреас. Може ли да влезем? Носим една торба със сладкиши. – Мартин се усмихна на Андреас. – Помислих си, че ще поискаш и ти да се включиш и да похапнеш от тях.

– Не знам... – каза Файте-Йон. Звучеше изплашено.

Андреас се наведе към домофона:

– Мислехме си дали не може да ти дойдем на гости. Хайде, направо замръзваме от студ. Донесли сме и много кола.

Двамата зяпнаха домофона.

– Свинята се чуди – прошепна Андреас в ухото на Мартин.

– Хайде, де – пришпори Мартин. – Мислехме си, че ще може да отпочинем малко у вас. И у нас, и у Андреас има хора – излъга той. – Чуваш ли, тук имаме – той отвори пазарската торба, – пет млечни шоколада, два пакета чипс, един XXL пакет "М& М", огромен плик насипни бонбони и три шишета "Пепси макс" от литър и половина.

Андреас облиза устни и се засмя.

– Хайде – примоли се той.

– Е, добре – чуха го да казва най-сетне, – но няма да стоите прекалено много. Майка ми скоро ще се прибере.

Чуха тракане в ключалката и бутнаха входната врата.

Намериха се вътре в тесния коридор на апартамента на Файте-Йон. Беше претъпкано с дрехи и обувки, едва имаше място и за тримата, Файте-Йон затвори вратата след тях.

Миришеше на пот и на храна. Дим и пара от варено месо и картофи. Сега Мартин си спомни последния път, когато беше идвал тук – бе стоял тук и бе поел от задушливия, вонящ, тежък въздух. Трябва да се беше случило преди много години.

Събуха обувките си и ги захвърлиха върху купчината с другите обувки, които вече бяха там.