Драконът

– Разбира се. Да – отвърна мъжът в костюма, извади карта от вътрешния си джоб и я подаде на Йоаким със същия настоятелен, любопитен поглед.

Името му беше Алф Хауге. Йоаким подаде ламинираната карта със снимка и логото на полицията отзад.

– Предпочитам да говорим тук – възпротиви се Йоаким.

– За какво се касае?

– Защо сте така агресивен? – попита го ведрият глас.

Йоаким се усмихна.

– Агресивен ли?

– Иска се елементарна учтивост, за да пуснеш в дома си хора, които са дошли на посещение при теб, не е ли така?

Йоаким предпочете да не отговаря. Вдигна вежди и гледаше ту единия, ту другия. Облеченият в костюм мъж направи крачка напред. След това извади лист хартия от вътрешния си джоб и го поднесе на Йоаким.

Беше снимка. Йоаким я разгледа по-отблизо. Усети как топла вълна преминава през главата му, когато видя кой беше мъжът на снимката.

Беше Арве Магне Ферен – в кабинета си. Йоаким беше влизал в този кабинет сигурно стотици пъти. Изглеждаше сякаш Арве се канеше да хвърли нещо, което държеше в ръката си. Йоаким се вгледа по-внимателно в снимката, но не успяваше да различи какво имаше Ферен в ръката си. Лицето му беше свито, може би яростно.

Йоаким вдигна очи.

– Да?

Те го зяпнаха, изсмукаха от него и най-незабележимата реакция.

– Има ли нещо, което бихте искали да ни кажете? – попита го мъжът с ведрия глас.

Йоаким поклати глава.

– Нищо особено.

– Виждали ли сте тази снимка преди? – попита костюмарът.

Внезапно се чу рингтонът на някакъв мобилен телефон. И тримата погледнаха нагоре към отворения прозорец над тях, откъдето идваше звукът.

Йоаким трепна, вътрешно проклинаше. Звъненето беше от новия му телефон. Единственият, който имаше новия му номер, беше Далайла. Сигурно беше тя. Насеченият рингтон продължаваше да звучи.

– Вашият ли е? – попита човекът с ведрия глас и се усмихна. – Ако искате, изтичайте догоре и вдигнете.

– Не е необходимо – обясни Йоаким.

– Сигурен ли сте? – попита костюмарът.

Най-сетне телефонът престана да звъни.

– Защо ми показвате тази снимка? – зачуди се Йоаким.

– Чували ли сте за YouTube, Йоаким? – попита полицаят в костюма.

– Естествено.

– Снимката, която ви показах, е от кратък видеоклип, който е качен там. Чудехме се дали знаете нещо за него. Дали знаете кой го е заснел.

Йоаким поклати глава, местейки поглед от единия към другия.

YouTube? За какво, по дяволите, говорят тези?

- Далайла Таха – рече мъжът с веселия глас. И той пристъпи напред.

– Нея я познавате, нали така?

Йоаким си пое дълбоко въздух.

– Да. Но приключих с всичко това. И вие добре го знаете. Излежах си присъдата. Повече не искам да имам нищо общо с това. То е минало. Сега трябва да ме оставите на спокойствие.

Никой от тях не отговори. Наблюдаваха го.

– В нищо не съм обвинен, нали?

Костюмираният леко поклати глава и изви надолу ъгълчетата на устата си.

– Нещо друго? – попита Йоаким и махна с ръце.

– Имате ли нещо общо с това видео? – попита полицаят с приповдигнатия глас.

– Въпрос на време е да разкрием самоличността на онзи, който стои зад това. Ако това сте вие, то тогава...

– Тогава какво?

– Тогава ние бихме искали да ни разкажете за това тук и сега. Ще направи нещата много по-лесни както за вас, така и за нас.

– Нямам представа за какво говорите – обясни Йоаким – въобще не разбирам, по дяволите.

Костюмарът вдигна рамене.

– Добре, ние само се чудехме – отвърна той и се усмихна.

– Но моля ви, свържете се с нас, ако имате да ни разкажете нещо. Скоро пак ще се чуем, Йоаким.

Те му се усмихнаха, кимнаха му и си тръгнаха.

Йоаким влезе вътре. Веднага след като заключи вратата след себе си, изтича нагоре по стълбите, влезе в апартамента и взе мобилния телефон.

Входящото обаждане беше от непознат номер, съдържащ числото 22.

Йоаким изруга. След това се обади на номера. Тогава чу:

– Хотел "Рика Хелсфюр", заповядайте – и затвори.

Или беше грешка, или Далайла му бе звъняла от хотелската стая. Там ли живееше тя? Ако отидеше там и се окажеше, че живее в хотела, щеше да я издаде. Следяха го и той никога не можеше да бъде на сто процента сигурен, че се е отървал от тях, затова реши да изчака, да изчака, докато тя не звънне отново.

После включи компютъра и отвори youtube.com.

44.

 Нааман носеше куфара ѝ. Вървеше отпред и ѝ показваше пътя през задното стълбище на хотела.

Той я беше посъветвал да не се показва в никоя от обществените зали. Полицаят, който бе идвал и бе разпитвал за нея, изглеждаше подозрително и бе прекарал известно време около входа, преди да си тръгне. А доколкото Нааман знаеше, той можеше да се е върнал и сега да седи и да я наблюдава от някой автомобил на паркинга отвън.

Заплащането за хотелската стая те извършиха във всекидневната на персонала. След това той я изведе до рампата отзад, където ѝ беше поръчал такси.

– За съжаление, не мога да направя нищо повече за вас – прошепна той, докато ѝ носеше куфара надолу по стъпалата от страната на рампата. – Не ми се иска да имам нищо общо с полицията – каза той. – Ако ме разпитват за нещо такова, ще им кажа, че не знам нищо по въпроса. Може би ще ме арестуват, ще ме екстрадират.