Драконът

Ферен чукна чашата си в нейната. В чашата си имаше леденостудена вода, докато жената на посланика продължи да пие от наполовина пълната си чаша шампанско. Горещината там все още беше силна, но не и неприятна. Ферен виждаше, че се бяха образували сенки от алкохол около блестящите ѝ очни ябълки.

– Идвате ли тази вечер? – каза Ингри и отпи от високата, тънка чаша с малки перли от вътрешната страна.

В 20:00 часа същата вечер, както винаги на националния празник посланикът и съпругата му даваха прием в резиденцията, този път с представители на суданското правителство, назначени в други посолства и бизнесмени от целия свят. Това беше подходящата възможност за норвежците, които желаеха да запазят своята локална мрежа, както и да създадат нови, важни контакти.

– Да, много благодаря, ще дойда.

Тя се наведе леко към него и заизучава лицето му.

– По мое мнение трябва да обмислите дали да не работите по-малко, Арве. Вие сте блед и извинете ме, че го казвам, но изглеждате отпаднал. – Тя бързо се усмихна. – А аз си мислех, че проектът ви за болницата е минал като по вода!

– А вашето бюро за дизайн, как върви с него?

Тя се засмя кокетно.

– Много по-добре, след като поръчките започнаха да валят.

Той опря лакът на декорираната бяла стена, която обграждаше терасата, и се обърна към нея. Тя имаше такова въздействие върху него, каквото никоя друга жена нямаше. Беше пищна, нежна, настъпателна, винаги говореше директно и ясно и излъчваше сладникав аромат, който караше гърлото му да се пълни със слюнка. Той си пое дълбоко дъх през носа с надеждата, че ще може да поеме още от нея. Може би тази близост, която тя излъчваше, в комбинация с разстояние и недостижимост, го караха да се чувства по този начин? Или пък беше очакването на отговорите на всичко, което той не знаеше за нея и за което с удоволствие би попитал, но му се струваше прекалено лично и интимно? Включително и това дали беше вярваща християнка.

– Надявам се, че се забавлявате.

Ферен се изправи и се обърна по посока към гласа, който ги прекъсна. Посланик Клаусен бе дошъл и седеше с изкуствена усмивка на уста.

– Разбира се – отвърна Ферен и вдигна към него чашата си с вино за наздравица, преди да открие, че посланикът нямаше чаша.

Съпругата на посланика улови ръката на мъжа си и леко се облегна на него, докато спря погледа си върху Ферен.

– Бих искал да поговоря с вас на четири очи – обърна се Ферен към посланика. – Дали е възможно? Мисля, че довечера ще стане твърде оживено.

– Сега? – попита Клаусен. – С най-голямо удоволствие.

– Тогава, господа, аз, разбира се, ще се оттегля – включи се съпругата на посланика, пусна ръката на мъжа си, притвори очи в престорена изстрадала гримаса и изчезна в посока към малка групичка жени, които седяха близо една до друга точно на няколко крачки.

Ферен отпи последните остатъци от изпълнения ѝ със сладост аромат.

– Извинете, ако това бе неучтиво от моя страна – рече той на Клаусен. – Ще отнеме само един момент.

– Няма никакъв проблем – на свой ред каза Клаусен, хвана Ферен за лакътя и го поведе през вратата на терасата към просторния хол и след това нагоре по застланите с килим стъпала към втория етаж. Там горе те седнаха на два плетени стола, които се намираха до стъклена масичка, точно зад перилата на площадката.

– Направо към въпроса – заяви Ферен. – Разбрах, че Йоаким Жаклин е бил освободен от затвора вчера.

Клаусен кимна.

– Чухте ли нещо?

– Не. Но съм наясно с пускането му на свобода. Мнозина се интересуват от това. – Той навлажни устни.

– Знаете ли какво се случва? Има ли някой, който да е... казал нещо?

Клаусен леко поклати глава.

– Не, не знам никакви подробности. Но смятам, че го следят.

– Можете ли да вземете някакви контакти и да опитате да откриете какво става? Аз самият се мъча да добия някаква представа.

Клаусен вдигна рамене.

– Седемнайсети май е. Съмнявам се да има някой високопоставен на работа на тераса "Виктория".

– Не можете ли да се обадите въпреки това? Вижте какво можете да откриете, преди да се срещнем отново тази вечер.

– Ще видя какво мога да направя.

– Добре. – Ферен отпи от леденостудената вода, която все още държеше в ръка. – Оценявам го.

13.

Когато сутрешното слънце най-сетне започна да пробива през тежките завеси, Далайла стана и отиде в банята, за да си вземе душ. Беше минала една безкрайно дълга и безсънна нощ. Не можеше да си представи колко време прекара, докато горещата вода течеше върху нея, като в същото време постоянно се ослушваше за звук от мобилния телефон, който бе оставила върху тоалетното шкафче. Остана там, докато не започна да ѝ става неприятно.

Когато той позвънеше, трябваше да е готова веднага да вдигне.

Хотелската стая, в която тя се намираше, ѝ изглеждаше все по-малка и по-малка с всеки изминал час. Не можеше да понесе храна и се отказа да слиза в трапезарията за закуска. Но съжали, когато мина единайсет часа и сервирането на закуската беше приключило (според информационната брошура). Едва тогава усети, че стомахът ѝ нямаше какво да смила. Всичко, което бе поела досега, беше изворна вода.