Дарвиния

Отговорът му бе обстоен и обезпокоителен.

Молеше ме за помощ. Аз му отказах.

Нерядко, когато спореше с Престън Финч, доктор Съливан прибягваше до цитати от Бъркли. Запомнил съм едни негови думи: „Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?“

Понякога наистина го искаме, Каролайн. Понякога искаме да ни мамят.

Може би ще се изненадаш да научиш, че се връщам на континента, вероятно в някое от средиземноморските селища: Файетвил или Оро Делта. Там климатът е топъл. Очакват ме нови възможности.

Но както вече писах, искам от теб една услуга.

Каролайн, животът ти в Австралия е само твой. Зная, че носеше бремето на нещастие, което аз не можех да вдигна от плещите ти. Може би с течение на времето ще намериш начин сама да се отървеш от него. Надявам се. Няма да подлагам на съмнение твоето решение, нито ще дойда да се видя с Лили, ако ти не ми разрешиш.

Но моля те — и това е, което всъщност искам, — моля те, не позволявай на Лили да мисли, че съм мъртъв.

Пращам това писмо по господин Барне, който ще пътува с един кораб на Червения кръст за Сидни, но ми обеща да го препрати до някой роднина на лейтенант Колин Уотсън. Инструктирах го да не разкрива по никакъв начин местонахождението на лейтенанта. Господин Барне ми изглежда човек, заслужаващ доверие и дискретен.

Освен това прилагам моите бележки от зимата на континента. Мисли за тях като за писма, които не съм ти пратил. Може би когато Лили порасте, ще поиска да ги прочете.

Зная, че не бях съпругът, за когото си мечтала. Искрено се надявам да запазиш хубав спомен за мен.

Не вярвам да се срещнем отново.

Но моля те, разкажи за мен на Лили. Може би ние всички сме призраци в машината. Едно обяснение, което би заинтригувало доктор Съливан, ако можеше да го чуе. На няма значение какви сме — важното е, че ни има. Лили е моя дъщеря. Обичам я. И тази любов е съвсем истинска. Моля те, предай й. Кажи й колко много я обичам и ще я обичам винаги.

Винаги.

Винаги.

Интерлюдия

Зародишното същество Гилфорд Лоу се спусна в архива върху ядро от твърда материя не по-голямо от песъчинка.

Несекващ дъжд от подобни песъчинки се сипеше постоянно над архива. Това бяха зародишни същества от всички светове, от всички видове, чиято история бе заплашена от нашествието на псиживота. По своята същност всяка такава песъчинка представляваше оръжие, замаскирано, за да не бъде разпознато, и настроено да взаимодейства с херметичната субструктура на архива по такъв начин, че да отклонява вниманието на противника.

Вътре в архива едновременно бушуваха множество битки. Полуразумни Тюрингови пакети се скитаха свободно, търсейки алгоритъмните следи на псиживота, за да прекъснат неговото възпроизвеждане. На свой ред неприятелските гнезда мутираха или се дегизираха, за да скрият репродуктивните си кодове. Хищни информационни пакети процъфтяваха, но после умираха, когато нашествениците прехващаха и отмъкваха техните вериги. Войната се превърна в екология.

Ролята на Гилфорд бе малко по-различна. Автономните му системи се свързаха с функциониращата архитектура на архива и го доставиха на копието, обитаващо древната Земя. Той не можеше да се появи като призрачно създание — или поне не можеше да продължи да функционира в подобен вид, — но можеше да общува директно с копието Гилфорд Лоу.

Това, което щеше да се случи тук, не беше от съществено значение. Псиживотът бе променил радикално онтосферата на сърцевината на архива. Белези от битките се виждаха навсякъде.

Европейският континент бе променен само за миг, натоварен с фалшива история. Псиживотът се опита да създаде еволюционна верига, която би му позволила да проникне в онтосферата с помощта на полуразумни насекомоподобни създания.

Опитът бе срещнал яростна съпротива. Целта на псиживота бе да промени Земята напълно. Засега промяната засягаше само част от планетата, но от гледна точка на живота на Земята тя изглеждаше постоянна. Прекъснати нишки на съществуване — като тази на Гилфорд — се бяха свили, образувайки нови, автономни, изцяло разумни същества. Много от тях поддържаха постоянната връзка между подлежащите структури на архива и неговата същинска онтология. С други думи, те бяха пътища, по които призраци като този на Гилфорд или паразитните творения на псиживота можеха да проникват и да изменят хода на историята.

Зародишното съзнание, носещо името Гилфорд Лоу, изпитваше гняв заради нанесените щети. Гняв и страх: страх, че новите зародишни умове, създадени при нашествието на псиживота, може би няма да бъдат спасени и ще бъдат обречени на изчезване.

Същества, които не бяха нищо повече от възстановка на миналото, сега се бяха превърнали в заложници — уязвими, вероятно обречени, ако нахлуването на псиживота в онтосферата продължи, без да среща съпротива.

Като зародишен разум, изолиран от своята ноосфера, Гилфорд не би могъл да е в течение на повече от малка част от войната. Предназначението му не беше такова. Беше дошъл, заедно с други, единствено за да участва в битката за Земята.