Дарвиния

Побързахме да се приберем на топло в нашето убежище. Бяхме се настанили в две огромни стаи в една сравнително запазена постройка, изолирахме ги и ги разделихме с кожи от мъхнати змии, и покрихме пода с клони и още кожи. Крайният резултат внушаваше усещането за домашен уют и топлина, в противовес на студената зима, която върлуваше вън.

Съливан седна замислен до огъня и си сипа чаша горещ чай.

— Те се раждат… — промърмори той. — Възпроизвеждат се… умират… Гилфорд, те еволюират, следвайки естествения подбор и закона за случайността…

— Всичко е дело на всевишния, би казал Финч.

— Но какво означава това? — Съливан се изправи развълнувано и едва не събори чайника. — Как ми се искаше да повярвам на твоето обяснение. Не ме гледай така, не ти се подигравам. Но да гледам цветовете на Марс в нощното небе и шестокраките змии, които снасят яйца в снега, и да видя във всичко това само ръката на Бога… каква примамлива простота!

— Истината нерядко е максимално опростена — отбелязах аз.

— Истината често е опростена. Измамно опростена. Но не бих искал да положа невежеството си пред олтара на Господ Бог. Прилича ми на идолопоклонничество, при това от най-лошия тип.

Ето какво имам предвид, Каролайн, когато ти говоря за „принципния му атеизъм“. Съливан е честен човек и се отнася скромно към своите познания. Той произхожда от семейство на квакери и това си проличава, особено когато е изморен.

— Този град — продължи той. — Това нещо, което наричаме град, макар да се състои от равни и еднакви каменни кубчета и улици… без водопровод и канализация, без складове за храна, без пещи, без хамбари, без храмове, без игрища… този град е ключът.

За какво — това исках да попитам.

Но той почти не ме забелязваше.

— Не сме го изучили достатъчно старателно. Тези руини продължават още много мили нататък.

— Том ходи на разузнаване.

— Но не чак толкова надалече. И дори той признава…

Какво признава? Но Съливан отново бе потънал в размисъл и нямаше смисъл да го притискам. Познавах твърде добре настроенията му.

За мнозина от нас Дарвиния се превърна в изпитание на вярата. За Финч континентът е неподлежащо на съмнения чудо, но аз подозирам, че би му се искало Господ Бог да бе оставил по-ясен подпис под творението си, вместо тези безлюдни хълмове и гори. Докато Съливан се е вкопчил във всекидневна борба с чудото.

Продължихме да посръбваме чай и да треперим под армейските си одеяла. Том Комптън настояваше да поддържаме нощната стража след атаката на партизаните. Двама мъже край огъня бе всичко, което можехме да си позволим. Често се питах от какво ли се пазим, след като още една подобна атака щеше с лекота да преодолее защитата ни, независимо дали ще успеем да събудим спящите мъже.

Но градът имаше свои начини да те държи буден.

— Гилфорд — заговори Съливан след дълга пауза. — Напоследък, когато спиш, сънуваш ли?

Въпросът му ме изненада.

— Рядко — отвърнах.

Но това беше лъжа.

Сънищата са тривиални, нали, Каролайн?

Не вярвам в сънища. Не вярвам в армейския вестоносец, който прилича на мен, макар да го виждам всеки път, когато затворя очи. За щастие Съливан не продължи да упорства на тази тема и останалата част от нощта прекарахме в мълчаливо съзерцание на огъня.

Средата на януари. Неочаквано изобилие от последната ловна експедиция: сега имаме солидни запаси от месо, зимни семена и дори няколко дарвиниански „птици“ — ястребови пеперуди, глуповати двукраки и хвъркати създания, чието месо малко напомня по вкус на агнешко, сочно е и е свежо. Ядохме всички, с изключение на Пол Робъртсън, който е настинал. Дори Финч се усмихва одобрително.

Съливан продължава да говори за изследване на руините — почти е вманиачен от тази идея. И сега, когато стомасите ни са пълни, а времето е поомекнало, изглежда е готов да претвори мечтите си в реалност.

За помощници и носачи смята да използва Том Комптън и мен. Тръгваме утре, двудневна експедиция в сърцето на града.

Надявам се идеята му да е мъдра. Но честно казано, малко се страхувам.

16

Зимата бе нетипично студена за Лондон, по-мразовита от всички бостънски зими, които Каролайн помнеше. Вълча зима я наричаше леля Алис. Устието на Темза замръзна и по него вече рядко си пробиваха път кораби с провизии. Черните пушеци от комините застилаха небето. Каролайн намираше знак в това — намек, че природата започва да отстъпва. Вече имаше ясна представа какво е Лондон — не беше селище (че кой би искал да се засели на подобно място?), а предизвикателен жест към една необуздана природа.

Природата, в края на краищата, естествено щеше да спечели. Природата винаги побеждава. Но Каролайн се научи да извлича някакво тайно удоволствие от всяка павирана улица и отсечено дърво.