Чудакът

По онова време ханът е бил вече обречен, но още се е борил за живот, като е предлагал на крайно ограничената си клиентела „специалитети“, каквито в „Република“ биха смятали за атентат срещу добрия тон. Бай Сандо, ханджията, гощавал своите хора с печени на шиш пилета, предварително обварени в подлютена вода, наръсени обилно с домашен пиперец и планинска чубрица. Де ще сънуват в грандхотела за подобна екзотика! Приготовлявал е тлъсти касапски гювечи, разни „друсани кебапи“, наливал е чашите с гъсто домашно вино, каквото в Н все още произвеждали разни отчаяни винари, и те обречени като хана-нощувка на неизбежно затриване. Това заведение от някогашното време посещавали главно хора от категорията на мераклиите, но не толкова по отношение на женския пол, колкото по направление на кулинарните особнячески „щения“. За нощувка рядко отсядал някой.

Макар бай Сандо да бил привикнал на всякакви особнячества, доста се учудил, когато Юлиян му заръчал да приготви за спане две стаи, като в едната стая да запали огън. „Да не би да чакате дружинка?“ — попитал го той. „Чакам да пита за мене един мокър шофьор“ — отговорил му нашият човек. И допълнил? „За всеки случай сложи на грила две пилета!“ „При мен няма грил — обидил се на чест бай Сандо, — при мене има скара на жив огнец!“ „Още по-добре! — усмихнал се дружески гостенинът. — Отсега нататък все при тебе ще отсядам! — И го потупал по рамото. — Аз ще се преоблека набързо и ще сляза долу, в механата, да си взема аператива!“

Когато слязъл долу в механата, сърцето на бай Сандо подскочило от удивление и най-приятен възторг — гостенинът му се преоблякъл във вечерен костюм, в най-точния смисъл на тази дума: тъмносин плат, колосана яка, сребриста връзка, на която блестяла напреко златна верижка. Ще каже човек — големец от най-чиста проба! За такъв го помислил и бай Сандо и една тайна надеждица се запалила като искрица в сърцето му — ех, дано пък отново повлекат крак към неговото заведение хора от по първа ръка!

Защото, каквото и да казват днес по-младите, облеклото е част от характера на човека! Видите ли някого да слиза за вечеря с връзка и колосана яка, да знаете, че това е човек, за когото добрите навици са станали втора природа, тоест са се превърнали в част от неговия характер. Аз уважавам добрите навици, другарю! Добрите навици — това е ред, самодисциплина, това е уважение към обществото, ако щете! Такива хора обществото награждава с доверието си, дава им в ръцете командни лостове, издига ги на ръководни постове и служби. Със своя вроден механджийски усет бай Сандо правилно оценил нашия човек и затова в душата му се запалила оная искрица надежда, за която споменах вече.

Но времето е като река, то не може да потече назад. Механджийството е една обърната вече страница от живота и никакви прищевки на тоя или оня особняк не могат да го възкресят, да му вдъхнат отново душа. И туй си е в реда на нещата, и аз го одобрявам. Особнячеството никога не ми е било присърце. Особнякът може всеки час да ти сервира нещо неочаквано, нещо, което го няма в Кодекса на труда — ха трошете си главата, любезни, за да откриете оня член или параграф, който би ви развързал ръцете, за да го санкционирате справедливо!

И така бай Сандо наредил пред своя представителен гост половин дузина панички с най-разнообразни мезета — подлютена с домашен пипер чубрика, леко позапечени арнаутски чушлета, накиснати в марината от олио и винен оцет, салата от краставички и домати, поръсена с копър, маслинки, гребка кьопоолу, няколко резенчета пастърма, сложил на масата и юзчето изстудена кехлибарена ракийка и се оттеглил при скарата си, която била наблизо до тезгяха, да приготовлява вечерята.

Минало се някое време и ето че в механата се появява и злополучният шофьор на джипката, мокър до кости и толкова разлютен, че дори заеквал като пелтек. Приближил се до бай Санда и запитал:

— Т-т-ук ли е май-й-стора, м-мам-ка му?

— Какъв майстор? — учудил се бай Сандо.

— Ами о-о-ня, дето е п-прис-и-стигнал с джи-па ми?

— Хм! — позамислил се ханджията. — Тук пристигна един другар с джип, верно е, но какъв ти майстор! — И той кимнал към дъното на механата, където Юлиян Евтимов преполовявал вече второто юзче.

Запътил се шофьорът към мястото, посочено от бай Санда, и като доближил масата на Юлияна, втрещил се и не вярвал на очите си. Този ли беше, или не беше този? Ако беше този, той наистина не прилича на оня, майстора, ами си има вид на най-настоящ директор.

— Вие ли… взе-е-хте джи-па ми? — проломотил той.

— Аз го взех! — усмихнал му се ангелски нашият човек. И все със същата си блага усмивка допълнил: — И ще издам заповед да те снемат от длъжност, защото ти си един шофьор грубиянин. Временно ще преминеш на служба „общ работник в гаража“, а когато изчистиш езика си от мръсни думи, може да си помисля тогава дали да те възвърна отново на предишната ти служба.

— Ами вие кой сте? — дошъл на себе си шофьорът.