— Гледай позитивно на нещата — каза той. — Франк, в момента слушаме най-големия гений в историята на човечеството, който казва какво мисли за Бог. Колко хора биха платили, за да чуят това?
— Това не е
— Прав си. Извинявай.
— Наложително е да получим още подробности.
— Имаш право. По-добре да чуем разговора.
— … на Спиноза.
Настана продължителна тишина.
Бен Гурион я наруши пръв.
— Професоре, смятате ли, че е възможно да се докаже съществуването на Бог?
— Не, не смятам, господин премиер. Не е възможно да се докаже съществуването на Бог, както не може да се докаже и неговото несъществуване. Ние можем само да наблюдаваме чудото, да изпитваме възхищение и удивление пред недостижимия ред, който се проявява във Вселената.
Отново настъпи пауза.
— А защо не се опитате да докажете съществуването или несъществуването на Бог?
— Струва ми се невъзможно, вече ви казах.
— А ако беше възможно, какъв би бил пътят?
Тишина.
Ред беше на Айнщайн да помълчи, преди отново да вземе думата. Старият учен обърна глава, любувайки се на зеленината, ограждаща Мърсър Стрийт. Съзерцаваше я с очите на учен, с очите на хлапе, с очите на човек, който разполага с цялото време на света и не е изгубил дарбата да се прехласва пред красотата на природата при всяка нейна среща с пролетта. Въздъхна дълбоко.
—
Бен Гурион го погледна въпросително.
—
—
Франк Белами удари с юмрук по перваза на прозореца.
— По дяволите! — възкликна. — Сега пък заговориха на немски!
— Какво казват? — попита Боб.
— Знам ли! Нима ти приличам на
Боб изглеждаше объркан.
— Какво да правя? Да продължавам ли да записвам?
— Разбира се. После ще занесем лентата в агенцията и някой гений ще преведе това. — Лицето му се сви в презрителна гримаса. — При всичките тия нацисти, които имаме сега, това няма да е никак трудно, нали?
Агентът опря нос на прозореца и застина, загледан в него, оставяйки влажна диря с топлия си дъх. Не откъсваше очи от двамата възрастни мъже от другата страна на улицата, седнали като братя един до друг в градината на номер 112 на Мърсър Стрийт.
I
Хаосът на улицата беше неописуем. Автомобили със смачкани брони, раздрънкани камиони и пушещи автобуси задръстваха движението по мръсния мазен асфалт, като спираха рязко и потегляха с нетърпеливи клаксони и дрезгаво сърдито бумтене. Остър мирис на изгорял мазут се носеше из топлия въздух на късното утро, тежка мръсна пелена беше легнала над занемарени жилищни блокове — нещо декадентско имаше в този спектакъл на древния град, който сякаш се опитваше да стигне в бъдещето с най-лошото от модерните времена.
Двоумейки се накъде да поеме, мъжът с кестенявата коса и яснозелените очи спря на стълбището на музея, за да прецени възможните алтернативи. Пред него се беше ширнал площад „Мидан Тахрир“ с безбройните кафенета околовръст. Проблемът беше в това, че площадът бе епицентър на целия гъмжащ пред него автомобилен хаос. Не си и помисляше да минава оттам. Погледна наляво. Другата алтернатива беше да свие по Касър ел Нил и да се отбие в „Групи“, където би могъл да похапне сладкиши и да пийне един чай, но беше твърде гладен за това, едва ли пастичките биха го заситили. Друга възможност беше да завие надясно и да продължи по „Корниш ел Нил“, където се извисяваше прекрасният хотел, в който беше отседнал, с чудесни ресторанти и великолепен изглед към реката и пирамидите.
— За първи път ли сте в Кайро?
Мъжът със зелените очи обърна глава по посока на женския глас, който го беше заговорил.
— Моля?
— За първи път ли сте в Кайро?
Висока жена с дълги черни коси се приближи до мъжа. Явно току-що излизаше от музея. Имаше пленителна усмивка, невероятни прозрачнокафяви очи с просветващи жълти искрици, пълни и чувствени устни с яркочервено червило и дискретни рубинени обици. Носеше сив костюм, прилепнал по тялото, и черни обувки с висок ток, които подчертаваха съвършените й извивки и дългите като на манекенка крака.
Екзотична хубост.
— Мм… — промълви мъжът. — Вече съм идвал тук много пъти.
Жената му протегна ръка.
— Приятно ми е — усмихна се тя. — Казвам се Ариана. Ариана Пахраван.
— На мен също.
Стиснаха си ръцете и Ариана тихо се засмя.
— Няма ли да ми кажете името си?
— А, извинете. Казвам се Томаш. Томаш Нороня.
— Как сте, Томаш?
— Томаш — поправи я той. — Ударението е върху „а“.
— Томаш — повтори тя, опитвайки се да произнесе името правилно.
— Точно така. Тук рядко произнасят името ми правилно.
— Хм… защо си мислите, че съм оттук?
— А не сте ли?
— Не, не съм. Иранка съм.