Странно е, че понякога споменът за смъртта живее много по-дълго от спомена за живота, който тя е прекъснала. С течение на годините споменът за Софи Мол (търсачката на малки мъдрости:
За първи път вписаха Рахел в черния списък в манастира Назарет, когато беше единайсетгодишна, защото я хванаха пред градинската врата на икономката да украсява купчинка кравешки изпражнения с малки цветенца. На другата сутрин я накараха да намери в оксфордския речник думата поквара и да прочете значението й пред общото събрание. „Състояние на поквареност, развала, греховност“ — прочете Рахел пред море от хихикащи ученички, а зад нея седяха една редица монахини със строго стиснати устни. „Извратеност: морална извратеност; присъща на човешката природа развратност, която се дължи на първородния грях; както избраните, така и обикновените хора идват на този свят в състояние на пълна поквара и отчуждение от Бога и не могат сами по себе си да правят друго, освен да грешат. Дж. Х. Блънт.“
След шест месеца Рахел бе изключена поради многократни оплаквания от по-големите момичета. Обвиняваха я (с пълно право), че се криела зад вратите и нарочно се блъскала в ученички от по-горните класове. Когато директорката поиска обяснение за поведението й (увещава я, би я с пръчка, остави я гладна), тя най-накрая призна, че се е блъскала, за да разбере дали гърдите болят. В тази християнска институция гърдите не се признаваха. Не се приемаше, че те съществуват, а в такъв случай как можеше да болят?
Това беше първото от трите й изключвания. Второто беше заради пушене. А третото, защото бе изгорила изкуствения кок на икономката; Рахел бе принудена да си каже, че го е откраднала.
И в трите училища, които бе посещавала, учителките отбелязваха, че тя:
а) е извънредно вежливо дете;
б) че няма приятелки.
Държането й сякаш беше учтива, индивидуална проява на поквареност. И поради това те всички бяха единодушни (като изпитваха удоволствие от своето учителско неодобрение, премятаха го през езика си, смучеха го като бонбон) — че простъпките й са още по-сериозни.
Изглежда, шепнеха си учителките една на друга, тя
Не бяха далеч от истината.
Странно, но факт беше, че изоставянето й бе довело до едно неочаквано освобождаване на нейния Дух.
Рахел порасна, без да бъде напътствана. Без някой да й уреди женитба. Без някой, готов да плати зестрата й, поради което на хоризонта й не се появи задължителният съпруг.
Така че, ако не вдигаше шум, оставаше свободна да си прави проучвания какво са гърдите и колко могат да болят. Какво е изкуственият кок и лесно ли изгаря. Какво е животът и как трябва да се живее.
Като свърши средното си образование, успя да влезе в един посредствен колеж по архитектура в Делхи. Това не беше в резултат от някакво сериозно увлечение по архитектурата. Нито дори от повърхностен интерес. Просто се случи, че издържа приемния изпит и постъпи в колежа. Преподавателите бяха впечатлени не толкова от умението й, колкото от размерите (огромни) на нейните скици на натюрморти с въглен. Те погрешно възприеха небрежните й дръзки линии за артистична увереност, а всъщност авторката им не беше никаква художничка.
Рахел прекара в колежа осем години, без да завърши петгодишния курс и да се дипломира. Таксите не бяха високи и не й беше трудно да поминава, като живее в евтин хотел, храни се в субсидирания студентски стол и рядко посещава лекциите. Вместо да учи, работеше като чертожничка в мрачни проектантски фирми, които експлоатираха ниско платения студентски труд, за да представят плановете си и да обвиняват чертожниците, ако има неблагополучия. Другите студенти, особено момчетата, се плашеха от нейното своенравие и от пълната й липса на амбиция. И не й обръщаха внимание. Никога не я канеха в хубавите си домове или на шумните купони. Дори професорите й бяха малко озадачени от нея — от странните й, неприложими строителни планове, които представяше на проста жълтеникава хартия, от безразличието й към техните остри критики.
От време на време Рахел пишеше на Чако и на Мамачи, но никога не се връщаше в Айеменем. Дори и когато Мамачи умря. И когато Чако емигрира в Канада.