Богът на дребните неща

Чако караше колата. Той беше четири години по-голям от Аму. Рахел и Еста не можеха да го наричат Чачен, защото ако му казваха така, той им викаше Четан и Чедути. Ако му кажеха Амавен, той ги наричаше Апой и Амай. Ако се обърнеха към него с вуйчо, той им отвръщаше с „Лелко“ и ги засрамваше пред хората. Затова го наричаха Чако.

Стаята на Чако беше пълна с книги — от пода до тавана. Той бе прочел всичките и без видима причина цитираше дълги пасажи от тях. Поне никой не можеше да си представи защо го прави. Тази сутрин например, като излизаха с колата през портата и всички викаха „довиждане“ на Мамачи, застанала на верандата, Чако изведнъж задекламира: „Накрая Гетсби се оказа човек на място; само онова, на което той беше жертва, онзи мръсен прахоляк, който се носеше подир мечтите му, временно притъпи интереса ми към празните мъки и краткотрайните възторзи на хората.“

Всички бяха така свикнали с неговите цитати, че не си правеха труд да се посбутват или да се споглеждат. Чако беше учил в Оксфорд като стипендиант на Роудс3 и му се разрешаваха забранени за другите невъздържани и ексцентрични прояви.

Той твърдеше, че пишел фамилна биография и че фамилията трябвало да му плати, за да не я отпечатва. Аму казваше, че само един член на фамилията бил достоен кандидат за биографично изнудване и че това бил самият Чако.

Разбира се, това беше тогава. Преди да се появи Ужасът.

В колата Аму седеше отпред, до Чако. През тази година беше навършила двайсет и седем години и някъде дълбоко в себе си носеше студената увереност, че вече е изживяла живота си. Беше имала един шанс.

И беше направила грешка. Омъжила се беше за неподходящия мъж.

Аму свърши с образованието си през същата година, когато баща й се пенсионира, напусна Делхи и се премести в Айеменем. Папачи заявяваше, че да се издържа момиче в колеж е ненужен разход, затова Аму нямаше друг избор, освен да напусне Делхи и да се премести заедно с родителите си. В Айеменем едно младо момиче нямаше какво да прави, освен да помага на майка си в домакинската работа, докато очаква предложения за женитба. Но тъй като баща й не разполагаше с достатъчно пари, за да й осигури прилична зестра, Аму не получаваше никакви предложения. Изнизаха се две години. Осемнайсетият й рожден ден дойде и отмина. Аму започна да се отчайва, нещо, което родителите й не забелязваха или поне не обсъждаха. Тя по цял ден мечтаеше да избяга от Айеменем, от лапите на раздразнителния си баща и от озлобената си, многострадална майка. Измъдри няколко жалки плана. Накрая един от тях се осъществи. Папачи даде съгласието си тя да прекара лятото при една далечна леля, която живееше в Калкута.

Там, на приема по случай някаква сватба, Аму срещна бъдещия си съпруг.

Той беше в отпуска, дошъл от Асам, където бил помощник-управител на една чаена плантация. Някога родителите му били богати заминдари — земевладелци, които се изселили в Калкута от Източен Бенгал след разделението на страната.

Беше дребен на ръст, но добре сложен. Имаше приятна външност. Носеше старомодни очила, които му придаваха сериозен вид, в пълно противоречие с добродушния му чар и с юношеското му, но обезоръжаващо чувство за хумор. Беше двайсет и пет годишен и вече от шест години работеше по чаени плантации. Не беше учил в колеж, което обясняваше ученическия му хумор. Пет дни след като се запознаха, направи предложение на Аму. Тя не се преструваше на влюбена в него. Просто прецени преимуществата и прие. Мислеше си, че каквото и да е, който и да е, ще бъде по-добре, отколкото да се върне в Айеменем. Писа на родителите си и ги уведоми за решението си. Те не й отговориха.

Сватбата на Аму в Калкута беше пищна. По-късно, като си спомняше за този ден, Аму осъзна, че трескавият проблясък в очите на младоженеца не е бил израз на любов, нито дори на възбуда от очакваното плътско блаженство, а резултат от приблизително осем големи чаши уиски. Неразредено. Чисто.

Свекърът на Аму беше председател на железопътния съвет и се гордееше с награда за бокс от Кеймбридж. Беше секретар на БАБА — Бенгалска аматьорска боксова асоциация. На младата двойка подари розов като пудра „Фиат“, в който след сватбата потегли сам заедно с всичките бижута и почти всичките други подаръци, получени от младоженците. Умря преди да се родят близнаците — на операционната маса, докато му отстранявали жлъчката. На кремирането му присъстваха всички боксьори от Бенгал. Опечалено събрание на хора с хлътнали бузи и счупени носове.