Без дом

Понеже беше късно, когато „Еклипс“ влезе в пристанището Изини, капитанът ни разреши да пренощуваме на борда и едва на другата сутрин се разделихме с него, след като му поблагодарихме както трябва.

— Когато пожелаете да се върнете в Англия — каза той, като ни стисна здраво ръка, — знайте, че „Еклипс“ тръгва оттук всеки вторник. На ваше разположение съм.

Предложението беше любезно, но нямахме никакво намерение да го приемем, тъй като и аз, и Матиа си имахме свои съображения да не преплаваме скоро морето.

Слязохме на френския бряг само с дрехите, които ни бяха на гърба, и с инструментите си — Матиа се беше погрижил да вземе арфата ми, която бях оставил в палатката на Боб през нощта, когато ходих в странноприемницата „Големият дъб“. А раниците ни бяха останали с всичко, което съдържаха, в колите на семейство Дрискол. Това ни затрудняваше донякъде, тъй като не можехме да продължим скитническия си живот без ризи и без чорапи и най-вече без крака. За щастие Матиа имаше спестени дванадесет франка, а освен тях и нашия дял от сбора при сдружаването ни с Боб и неговите приятели, който възлизаше на двадесет и два шилинга или двадесет и седем франка и петдесет. Разполагахме с около четиридесет франка, което беше значително състояние за нас. Матиа искаше да даде тия пари на Боб, за да помогне на разноските по моето бягство, но Боб отговори, че не се плаща за услуги, извършени от приятелство, и не пожела да приеме нищо.

И тъй, първата ни грижа, като слязохме от „Еклипс“, бе да потърсим стара войнишка раница, а после да купим две ризи, два чифта чорапи, сапун, гребен, конци, копчета, игли и най-после онова, което ни беше още по-необходимо от тия все пак толкова полезни неща — карта на Франция.

Наистина къде да отидем сега, когато се намирахме във Франция? По кой път да тръгнем? Как да се оправим?

Този въпрос разисквахме, като напускахме Изини по пътя за Байьо.

— На мене — каза Матиа — ми е все едно и съм готов да тръгна и наляво, и надясно. Искам само едно.

— Какво?

— Да вървим по течението на някоя река или някой канал, защото имам нещо наум.

Не попитах Матиа какво има наум и той продължи:

— Виждам, че трябва да ти обясня какво имам наум. Когато Артур е бил болен, госпожа Милиган го е разхождала с кораб и по тоя начин ти си срещнал „Лебед“.

— Той не е вече болен.

— Искаш да кажеш, че е по-добре. Но е бил много болен и са го спасили само грижите на майка му. И аз си мисля, че за да го излекува напълно, госпожа Милиган продължава да го разхожда с кораб по реките и каналите, където „Лебед“ може да плава, така че ако следваме течението на тия реки, има вероятност да срещнем „Лебед“.

— Какво те кара да мислиш, че „Лебед“ е във Франция?

— Нищо. Но понеже „Лебед“ не може да плава по море, навярно не е напуснал Франция. Имаме надежда да го намерим. И дори тая надежда да е съвсем малка, не си ли на мнение, че не бива да я пропускаме? Аз искам да намерим госпожа Милиган и мисля, че трябва да направим всичко за това.

— А Лиза, Алекси, Бенжамен, Етиенет?

— Ще ги видим, като търсим госпожа Милиган. И тъй, трябва да тръгнем по течението на някоя река или някой канал. Да потърсим на картата ти коя река е най-близо.

Разгърнахме картата на моравата край пътя и подирихме най-близката река. Видяхме, че е Сена.

— Да тръгнем по Сена — предложи Матиа.

— Сена минава през Париж.

— Какво значение има това?

— Голямо. Чувал съм от Виталис, че когато човек иска да намери някого, трябва да го търси в Париж. Ако английската полиция ме потърси за кражбата в черквата „Сент Джордж“, не искам да ме намери. Не си заслужаваше труда да бягам от Англия.

— А може ли английската полиция да те преследва във Франция?

— Не зная, но ако може, не бива да ходим в Париж.

— Не може ли да вървим по Сена до околностите на Париж, после да се отбием от нея и да продължим по течението й по-надолу. Не държа да видя Гарофоли.

— Разбира се, че може.

— Тогава да направим така. Ще разпитаме моряците и тези, които влекат кораби по реката — „Лебед“ със своята веранда не прилича на другите кораби и те ще са го забелязали, ако е минал по Сена. Ако него открием по Сена, ще го търсим по Лоара, по Гарона, по всички реки във Франция и накрай ще го намерим.

Нямах възражения срещу предложението на Матиа. И тъй, решихме, че ще стигнем Сена и ще тръгнем по брега срещу течението й.

След като помислихме за себе си, време беше да се занимаем с Капи. Боядисан жълт, Капи не беше за мене Капи. Купихме течен сапун и в първата река, която срещнахме, го затъркахме здравата, като се сменявахме, когато се уморим.

Но боята на нашия приятел Боб излезе превъзходна по качество. Трябваха много къпания, дълги сапунисвания и най-вече трябваха седмици и месеци, за да възвърне Капи естествения си цвят. Но за щастие Нормандия е страната на водата и всеки ден имахме възможност да го къпем. През Баьо, Кан, Пон л’Евек и Понт Одмер ние стигнахме Сена при Ла Буй.