Без дом

Не лежахме вече под чергилото, за да се крием, а за да се пазим от студа, тъй като доста отдавна духаше студен вятър. Когато прекарвахме език по устните си, усещахме солен вкус. Наближавахме морето. Скоро зърнахме светлина, която ту блясваше, ту угасваше равномерно. Беше фар. Пристигнахме. Боб спря коня, подкара го ходом и го поведе бавно по някакъв пряк път. После слезе от колата и ни поръча да останем в нея и да държим коня. Той пък щеше да отиде да види дали брат му не е заминал и дали можем да се качим безопасно на кораба му.

Признавам, че времето, докато Боб го нямаше, ми се видя дълго, много дълго. Мълчахме и слушахме как морето се плискаше о пясъчния бряг доста наблизо с еднообразен шум, който усилваше нашето вълнение. Матиа трепереше, както треперех и аз самият.

— Студено е — пошепна ми той.

Истина ли беше? Истина беше, че когато някоя крава или някоя овца в ливадите, които пресичаха нашия път, чукнеше някой камък или блъснеше някой плет, треперехме повече от блъскането, отколкото от студа.

Най-после чухме стъпки по пътя, по който беше тръгнал Боб. Навярно той се връщаше. Съдбата ми щеше да се реши.

Боб не беше сам. Когато приближи, видяхме, че някой го придружава. Беше мъж с непромокаема куртка и вълнена фуражка.

— Брат ми — рече Боб. — Ще ви вземе на кораба си и сам ще ви заведе. А ние ще се разделим, тъй като няма защо да се знае, че съм идвал тук.

Исках да поблагодаря на Боб, но той ме прекъсна, като ми стисна ръката.

— Да не говорим за това — каза той. — Трябва да си помагаме един на друг, всеки по реда си. Ще се видим пак някой ден. Радвам се, че услужих на Матиа.

Тръгнахме след брата на Боб и скоро навлязохме в тихите улици на града, после, след няколко завоя, излязохме на един кей и морският вятър ни шибна в лицето. Без да продума нито дума, братът на Боб ни посочи с ръка едномачтов кораб. Разбрахме, че е неговият. След няколко минути бяхме на борда. Тогава той ни накара да слезем в малка каюта.

— Ще отплаваме чак след два часа — каза той. — Стойте тук и не вдигайте шум.

Когато той заключи вратата на каютата, Матиа се хвърли безшумно в прегръдките ми и ме целуна. Не трепереше вече.

Четиридесета глава „Лебед“

След като братът на Боб излезе, на кораба беше известно време тихо и чувахме само свистенето на вятъра в мачтите и плясъка на водата в подводната част. Но малко по малко корабът се оживи. На палубата отекнаха стъпки. Паднаха въжета. Заскърцаха макари. Чу се отвиване и навиване на верига. Завъртяха скрипеца. Издигнаха едно платно. Кормилото изскърца и изведнъж корабът се наклони наляво и се залюля надлъж. Вяхме тръгнали, аз бях спасен.

Бавно и леко в началото, полюшването надлъж скоро стана бързо и силно. Корабът се наклоняваше от единия борд към другия и изведнъж силни морски вълни зашибаха носа и десния борд.

— Беден Матиа! — казах аз на другаря си, като го улових за ръката.

— Няма нищо — рече той, — нали ти си спасен. Впрочем предполагах, че така ще бъде. Като бяхме в колата, гледах как вятърът люшкаше върховете на дърветата и си казвах, че ще потанцуваме по морето. И танцуваме.

В този миг вратата на каютата ни се отвори.

— Ако искате да се качите на палубата, няма вече опасност — каза ни братът на Боб.

— А кога люшкането се усеща по-слабо? — запита Матиа.

— Когато лежиш.

— Благодаря ви, ще остана да лежа.

И се просна на пода.

— Юнга ще ви донесе, каквото ви е необходимо — каза капитанът.

— Благодаря! Ако не се бави много, ще бъде добре дошъл — отвърна Матиа.

— Толкова скоро ли?

— Отдавна започна.

Исках да остана при него, но той ме изпрати на палубата, като ми повтаряше:

— Няма нищо, нали ти си спасен. Но все едно, никога не бих си представил, че ще изпитам такова удоволствие от морската болест.

Когато се качих на палубата, успях да се задържа прав само като се залових здраво за едно въже. Докъдето се простираше погледът, в нощния мрак се виждаше само бяла пелена от пяна, по която нашият малък кораб се носеше наклонен, сякаш щеше да потъне. Но не потъваше, а, напротив, издигаше се леко, скачаше по вълните, носен, тласкан от западния вятър.

Обърнах се към брега. Светлините на пристанището бяха вече само точки в мъгливия мрак и като ги гледах как бледнеят и чезнат една след друга, с радостно чувство на облекчение се сбогувах с Англия!

— Ако вятърът продължава така — каза капитанът, — довечера рано ще стигнем в Изини. Добър платноход е „Еклипс“17.

Цял един ден и дори повече от един ден по море, клетият Матиа! И му правеше удоволствие, че има морска болест. Но тоя ден измина и аз прекарах времето си в движение от палубата до каютата и от каютата до палубата. По едно време, както разговарях с капитана, той простря ръка на югозапад и аз съзрях висок бял стълб, който се открояваше на синкавия небосклон. — Барфльор — каза ми той.

Изтичах бързо, за да занеса тая добра вест на Матиа: виждаше се Франция. Но разстоянието от Барфльор до Изини беше още голямо, тъй като трябваше да заобиколим целия полуостров Котантен, преди да влезем в ла Вир и в л’Ор.