Беки Б. и аферата с чантата

— Не! — започвам и аз с всички останали, но после млъквам. Всъщност, няма да ми се отразят зле още няколко хубави възглавници за спалнята. Всъщност, точно вчера зърнах едни страхотни кашмирени образци в някакво списание.

Но… няма нищо. Всички знаят, че понякога активистите имат несъгласия по дребните технически подробности. И при това аз съм съгласна с всичко, което казва до момента Робин. Само не и за възглавниците.

— Искаме ли досаден трън в сърцето на нашата земя? — реве Робин и разперва ръце.

— Не! Не! Не! — рева щастливо и аз и се ухилвам отново на Джес. Тя надува свирката си и аз я поглеждам с лека завист. Когато следващия път тръгна на протестен митинг, и аз ще се снабдя със свирка.

— А сега нека да чуем и друг от нашите активисти! — изгърмява Робин. — Беки, ела тук!

Главата ми се вдига рязко към него.

Какво? Ама това не беше планирано!

— Това е момичето, което спои нашата кампания! — казва той. — Момичето, благодарение на чиито идеи и енергичност всичко това можа да се случи! Но нека го чуем лично от Беки!

Всички се обръщат към мен, а лицата им са изпълнени с възхита и преклонение. Робин започва да аплодира и постепенно към него се присъединява цялата тълпа.

— Хайде, Беки! — прошепва ми Джес. — Те наистина искат да те чуят!

Оглеждам набързо обстановката. От Люк няма и следа.

Добре де, не мога да устоя на тези аплодисменти!

Закуцуквам през тълпата към стълбата и внимателно се изкачвам на платформата с помощта на Робин. Пред себе си виждам море от въодушевени лица, всичките вдигнали глави към слънцето.

— Здравей, Пайпър Хил! — изревавам в микрофона. И ме залива всемогъщият рев на тълпата с всичките му там свирки, рогове и неистово биене на барабани.

Господи, ама това било фантастично! Все едно съм попзвезда!

— Това е нашата природа! — изкрещявам и обгръщам с жест ромолящата трева около мен. — Това е нашата земя! И ние няма да си я дадем!

Избухват нови превъзбудени викове.

— И на всеки, който ИСКА от нас да се предадем… — продължавам в същия дух да крещя и да ръкомахам, — на всеки, който си въобразява, че може просто да дойде и ДА НИ ОТНЕМЕ ЗЕМЯТА… ще кажа следното: ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ!

Трето изригване на викове и аплодисменти, а аз вече не мога да сдържа широката си усмивка. Господи, ама аз наистина грабнах тълпите! Може би трябва да се замисля за политическа кариера!

— Ще им кажа: ОЩЕ СЕГА СЕ ПРЕДАЙТЕ! — викам аз. — Защото ние ще се БОРИМ! По ПЛАЖОВЕТЕ! И по…

В тълпата настъпва някакво раздвижване и аз млъквам, за да проверя какво става.

— Идват! — чувам хората да крещят.

— Уууу!

Цялата тълпа започва да съска и да дюдюка подигравателно и се обръща да види нещо, което аз все още не мога да различа.

— Това са те! — крещи ми Робин от поляната отдолу. — Копелета! Ще си го получат!

И аз замръзвам на място. Петима мъже в тъмни костюми си проправят бързо път към предната част на тълпата.

И единият от тях е Люк.

Окей. Мисля, че вече е крайно време да сляза от този подиум. Веднага!

Само дето измъкването не е чак толкова лесно, когато единият ми крак е спъван от проклетия гипс. Почти не мога да помръдна.

— Робин! — викам му аз. — Вече искам да сляза!

— Ти си стой там! — вика ми в отговор той. — Продължавай с речта си! Страхотна е!

Стискам отчаяно патерицата си и се опитвам да се измъкна, но точно в този момент Люк вдига глава и ме вижда.

Никога през живота си не съм го виждала толкова слисан. Той се заковава на място и се опулва срещу мен. Усещам как цялото ми лице пламва и краката ми незнайно защо се разтреперват.

— Не им позволявай да те уплашат, Беки! — крещи ми отдолу Робин. — Не им обръщай внимание! Продължавай да говориш! Давай!

Приклещена съм. Нищо повече не мога да направя. Прочиствам гърлото си и се старая всячески да избегна погледа на Люк.

— Ние ще се борим! — изкрещявам, макар и леко неуверено. — И затова им казвам… ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ!

Петимата мъже вече са се подредили в една редица и са застанали със скръстени на гърди ръце, наблюдаващи ме с присвити очи. Тримата не ги познавам, а до тях са Гари и Люк.

Номерът е да не ги поглеждам.

— Нека спасим земята си! — изкрещявам, вече по-самоуверено. — Ние не искаме вашата БЕТОННА ДЖУНГЛА!

Тълпата избухва в радостни възгласи и аз не мога да се въздържа да не хвърля един триумфиращ поглед към Люк. Обаче не мога да разгадая изражението му. Челото му е сбърчено и той изглежда бесен.

Обаче устата му леко помръдва. Сякаш всеки момент ще се разхили.

Очите му срещат моите и нещо в мен се преобръща. Имам ужасното усещане, че всеки момент ще започна да се кикотя истерично.

— Предайте се! — изревавам. — Защото вие НЯМА ДА СПЕЧЕЛИТЕ!

— Ще отида да поговоря с ръководителя им — изрича с мрачен глас Люк на човека до него, когото не познавам. — Ще видя какво може да се направи.

И той спокойно се насочва през поляната към стълбата и се изкачва, докато се изравни с мен. В продължение на няколко секунди ние просто се гледаме в очите, без да говорим. Сърцето ми бие в гърдите така, че ще се пръсне.

— Здравей! — казва накрая Люк.

— О, ами… здрасти! — изричам с възможно най-безгрижния си тон аз. — Как си?