Американска трагедия

— Като че ли бяха много по-внимателни от друг път тая вечер, както ми се видя — каза Грифитс на жена си по пътя (пленителната свежест на летния вечерен въздух го караше да се размекне и с по-голямо великодушие да тълкува обичайното безразличие на минувачите).

— Да, тази вечер двадесет и седем души взеха от брошурите, а в четвъртък само осемнадесет.

— Любовта на Христа ще надделее в крайна сметка — утеши я той, за да окуражи не само жена си, но и самия себе си. — Светските удоволствия и грижи държат мнозина в плен, но когато ги сполети скръб, тогава някои от тези семена ще пуснат корени.

— Сигурна съм. Това е мисълта, която винаги ми дава сили. Скръбта и бремето на греха карат някои от тях в края на краищата да видят, че не вървят по правия път.

Те свърнаха в тясната странична уличка, от която бяха излезли, и като отминаха десетина къщи от ъгъла, влязоха в жълта едноетажна паянтова сграда, големият прозорец и двете стъкла на централната врата на която бяха боядисани в сиво-бяло. През двете прозорчета и по-малките плотове на двойната врата бе изписано: „Вратите на надеждата. Независима дисидентска мисия. Молитвени събрания всяка сряда и събота вечер от 8 до 10 часа. В неделя в 11, 3 и 8 часа. Всички са добре дошли“. Под този надпис на всеки прозорец бяха изписани думите „Бог е любов“, а под това с по-дребни букви: „Откога не си писал на майка си?“

Малката групичка влезе през жълтата неугледна врата и се изгуби вътре.

II

Би могло с право да се очаква, че едно семейство, представено така бегло, все ще има по-различна, донякъде по-особена история и това би се оказало вярно. В действителност споменатото семейство представляваше една от онези аномалии в психическите и социалните рефлекси и подбуди, разгадаването на която би подложило на изпитание умението не само на психолога, но и на химика и физика. Да започнем с това, че Ейса Грифитс, бащата, бе една от не дотам цялостните и уравновесени натури, рожба на обстановката и религиозната теория; не притежаваше нито интуитивна, нито съзнателна прозорливост, но все пак бе впечатлителен, а следователно и във висша степен сантиментален и лишен от всякаква практичност. Наистина трудно би било да се изясни какво точно го привлича в живота или какви са истинските отсенки на чувствата, будени от неговата сантименталност. От друга страна, както вече отбелязахме, жена му бе по-твърда по природа, но надали с по-верни или по-практични представи за действителността.

Историята на този човек и жена му не представлява интерес тук, освен доколкото засяга дванадесетгодишния им син Клайд Грифитс. Като оставим настрана известната сантименталност и екзотична склонност към романтиката, с които се отличаваше и които бе наследил повече от бащата, отколкото от майка си, този юноша виждаше нещата с по-живо и будно въображение и непрекъснато мислеше как би могъл да се издигне, ако му се представи случай; за местата, където би могъл да отиде, нещата, които би могъл да види, и колко по-различно би могъл да живее, само ако едно, друго и трето не бяха, както са. Главното нещо, което тревожеше Клайд до петнадесетата му година и дълго след това, когато си спомняше за миналото, бе, че призванието или професията на родителите му е било това жалко занятие, както вероятно го виждаха и другите. Защото тъй често в детството му, в разни градове, където родителите му ръководеха мисии или държаха проповеди по улиците — в Гранд Рапидс, Детройт, Милуоки, Чикаго, а напоследък в Канзас сити — му е било ясно, че хората, поне момчетата и момичетата, с които се срещаше, гледат извисоко на него и неговите брат и сестри, понеже са деца на такива родители. При няколко случая, съвсем против разбиранията на родителите си, които никога не одобряваха такива прояви на гняв, Клайд се беше нахвърлял да се бие с едно или друго от тези момчета. Но винаги, победен или победител, бе съзнавал факта, че работата, вършена от родителите му, не е приемлива за другите — че е жалка, нищожна. И винаги си мислеше какво ще направи, когато му се представи случай да избяга.