Читаем Algoritam полностью

Таксито спря на Лексингтън Стрийт пред апартамента ѝ, намираше се на партера, на една от тесните отдалечени оградени с дървета къщи, разположени на улицата. Харесваше «Лексингтън», защото беше дълга само четири пресечки и затова по нея нямаше много движение. Тротоарите ѝ бяха заплашени повече от тротинетките и велосипедите на многото деца, които живееха в квартала, отколкото от коли и камиони.

Плати на шофьора и слезе. Нямаше я — колко — само двайсет и четири часа? И въпреки това уютът и спокойствието на квартала ѝ се сториха сюрреалистични.

Запъти се по покритата с плочи алея към предната врата. Отдясно я извика някакъв мъж:

— Извинете, госпожице?

Тя се обърна изненадана, защото не беше видяла никого, когато слезе от таксито. Изненадата се превърна в тревога. Ами ако бяха открили къде живее? Бен беше казал, че е много лесно. Може би я чакаха.

Но мъжът, слаб азиатец с тъмни очила и зелен пухкав пуловер, стоеше на прилично разстояние. Каза:

— Ако искам да стигна от тук до Сан Хосе, как е по-добре да мина — по шосе 101 или по 280?

Мисълта й автоматично се зае с проблема, преценявайки възможностите и различните варианти.

— Ами — рече тя — зависи къде точно отивате в Сан Хосе?

Изведнъж усети, че нещо не е наред. Защо пешеходец ще й задава подобен въпрос?

Заради начина, по който умътти веднага се ангажира от мисълта. И това те разсейва от…

Нещо я убоде по врата. Тя плесна с ръка върху мястото и извика. Напипа нещо забито. Опита да се обърне, но две силни ръце я хванаха за раменете. Тя се бореше и светът сякаш се наклони изведнъж. Отнякъде чу врата — на ван? — да се отваря с плъзгане и последното нещо, което видя, преди всичко да посивее, беше как мъжът със слънчевите очила и мъхнатия пуловер бързо и целенасочено се приближава към нея.

30.

Винаги

Алекс се прибра и си легна, но очите му бяха широко отворени. Обикновено не спеше през деня, но цяла нощ бе будувал в хотела и ужасно се нуждаеше от няколко часа сън.

Беше обиколил цялата къща, търсейки следи от снощната случка. И ги бе открил в задния двор: камарата с дървата беше катурната и недалеч от нея тревата беше изпомачкана и омазана с нещо тъмно и лепкаво. Веднага разбра, че е кръв. Пътека от полегнала трева водеше до оградата, представи си как Бен влачи тялото. Наистина се беше случило. Бен действително беше убил човек насред задния им двор. Жестокостта беше в миналото, но следите от нея го ужасяваха. Подреди отново дървата и изми с маркуча тревата, представи си как ще го обясни на Гамес, щом го затворят отново на разпит в стаята без прозорци.

— Кръв? Не съм видял никаква кръв. Тревата просто трябваше да се полее. Много ясно, че има пръскачки, но понякога я поливам и с маркуча.

Накрая изтощението надделя над въображението му. Очите му се затвориха. Пак беше в задния двор, но сега беше дете и наблюдаваше как баща му полива градината. Кейти мяташе фризби на Арло. Някъде звънеше телефон…

Събуди се рязко. Телефонът. Не беше сън. Трябваше да изключи проклетия апарат. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Алекс, аз съм.

Бен. От прилива на адреналин му се догади. Замълча, после рече:

— Остави ме на мира.

— Алекс…

Затвори слушалката и се отпусна отново. След секунда телефонът звънна отново. Остави го да звъни. Звънна три пъти и после спря.

Номерът беше, реши, да се държи с Бен, все едно е мъртъв. Не да го мрази, не да му се ядосва, а просто да го постави на същото място в мозъка си, където държеше спомените за мама, татко и Кейти. Вероятно дори можеше и да скърби за него. После щеше да приеме загубата, да я преодолее и да продължи напред. Това трябваше да направи. Бен беше мъртъв. Това беше добре.

Вълнението му намаля. Отново го обзе изтощението. Започна да се унася.

Някой чукаше на входната врата.

Изправи се рязко и седна в леглото, споменът за нощта в банята изведнъж нахлу в ума му.

— Алекс! — чу как вика Бен. — Алекс!

Помисли си за пистолета, който Бен му беше дал. Ако още беше у него, можеше да стреля през вратата.

Притисна възглавницата към главата си. Той е мъртъв. Това е някакъв кошмар. Той е мъртъв.

Думкането се усили.

— Алекс, отвори проклетата врата или ще стрелям в ключалките! — извика Бен. — Искаш да обясняваш на съседите ли? На Ливайн? На Андрюс? На госпожа Селуин?

Боже! Алекс стана от леглото и си облече халата. Слезе по стълбите и застана пред вратата.

— Махай се — извика той.

— Отвори вратата.

— Не! Нищо не искам от теб. Просто се махай!

— Алекс, ще броя до три и после ще стрелям в ключалките. Едно.

Мили боже, също както едно време, когато бяха деца. Като изключим пистолетите.

— Две.

— Добре, добре! Не стреляй, глупако!

Отвори вратата, наистина си беше извадил пистолета! Главата на брат му беше превързана и Алекс усети прилив на задоволство. Бен прибра пистолета обратно в кобура си и влезе. Алекс затвори вратата зад гърба му.

Бен се огледа. Алекс осъзна, че не си беше идвал вкъщи почти от осем години.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Абсолютное оружие
Абсолютное оружие

 Те, кто помнит прежние времена, знают, что самой редкой книжкой в знаменитой «мировской» серии «Зарубежная фантастика» был сборник Роберта Шекли «Паломничество на Землю». За книгой охотились, платили спекулянтам немыслимые деньги, гордились обладанием ею, а неудачники, которых сборник обошел стороной, завидовали счастливцам. Одни считают, что дело в небольшом тираже, другие — что книга была изъята по цензурным причинам, но, думается, правда не в этом. Откройте издание 1966 года наугад на любой странице, и вас затянет водоворот фантазии, где весело, где ни тени скуки, где мудрость не рядится в строгую судейскую мантию, а хитрость, глупость и прочие житейские сорняки всегда остаются с носом. В этом весь Шекли — мудрый, светлый, веселый мастер, который и рассмешит, и подскажет самый простой ответ на любой из самых трудных вопросов, которые задает нам жизнь.

Александр Алексеевич Зиборов , Гарри Гаррисон , Илья Деревянко , Юрий Валерьевич Ершов , Юрий Ершов

Фантастика / Боевик / Детективы / Самиздат, сетевая литература / Социально-психологическая фантастика