Algoritam

Трябваха му три минути, за да се увери, че е сам. Проверката, че никой не му е оставил взривоопасно любовно писмо, му отне още двайсет.

Седна на пода с гръб към леглото и свали очилата за нощно виждане. Въздъхна дълбоко. Боже, какъв ден! Сигурно бе уморен, но още беше прекалено напрегнат, за да го почувства.

Добре. Още нещо и после можеше да си отдъхне.

Момичето.

Можеше да влезе по три начина. Първо, през общата врата, ако не я беше заключила от нейната страна. Второ, можеше да използва ключ-картата за нормалната врата, ако не е пуснала резето отвътре. Не му се вярваше да успее по някой от двата начина, така че третата възможност беше най-обещаваща: просто да отвори общата врата с ритник. Беше от тежко дърво, но се отваряше към нейната стая и металните лайстни щяха да се изкривят достатъчно, за да я освободят от рамката.

Отвори вратата от неговата страна, бавно, внимателно, искаше да се увери, че няма поставено нищо между нея и тази към стаята на Сара, което да затваря верига. С изненада откри, че вратата от нейната страна не само не е заключена, ами зее широко отворена. Зарадва се, че е изгасил лампата в своята стая и не е свалил очилата. В противен случай силуетът му веднага щеше да се види.

Влезе предпазливо вътре, не му хареса, че вратата е отворена, предчувстваше капан. В зелената светлина на очилата я видя на леглото. Лежеше по гръб, покрита до врата със завивката, дългата ѝ черна коса се бе разпиляла по бялата калъфка на възглавницата. Дясната ѝ ръка беше вдигната над главата. Лявата бе под завивките. Беше забелязал през деня, че е деснячка, и виждайки силната ѝ ръка празна, се успокои донякъде. Явно спеше, но пък се бе направила на невинна и във «Везувио», при това убедително. Не я изпускаше от очи, докато тихо провери стаята. Беше празна.

Приближи се до леглото и я погледна за миг. Дишаше бавно и равномерно. Не помръдваше.

Забеляза, че резето на външната врата е пуснато. Което превръщаше отворената обща врата в нещо като тунел. Това изобщо не му хареса. Не му хареса, че явно е било предвидено да дойде.

С насочен пистолет дръпна завивката и откри лявата ѝ ръка. Беше празна.

Свали очилата, остави ги на земята и светна нощната лампа. Очите на Сара се отвориха, тя рязко седна в леглото, сви се и дръпна завивката към гърдите си.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя. — Какво правиш?

— Не се радваш, че ме виждаш — отвърна той, като се наслаждаваше на момента, колкото и да не му се искаше.

— Абсолютно прав си, не се радвам. Не можеш да влизаш просто така. Какво правиш? Какво искаш?

— Не се прави на глупачка, скъпа. Знам, че те бива, но номерът вече не минава.

Тя погледна към глока, сякаш чак сега го видя, както вероятно и беше.

— Защо, по дяволите, си насочил пистолет към мен? Луд ли си?

Продължи да я държи на мерник. И понеже самият той имаше навика да спи на една ръка разстояние от оръжието си, й нареди:

— Стани от леглото!

— Върви по дяволите! Разкарай се от стаята ми!

Той хвана завивката и я дръпна от нея. Тя полетя към отсрещната стена и се плъзна на земята.

Сара скочи към другия край на леглото.

— Махай се от тук! — извика.

Беше само по бикини и бял корсаж и за миг той се усъмни в себе си. Но колко войници бяха правили същата грешка със сладки на външен вид жени миг преди да взривят самоубийствената бомба?

Заобиколи леглото с насочен пистолет.

— Млъквай! — предупреди я. — Дръж ръцете си така, че да ги виждам, ако не искаш да те гръмна.

Гледаше го вторачено и дишаше тежко.

— Ти си луд. Наистина си луд.

— Права си — отвърна той, беше откъм нейната страна на леглото и се приближаваше към нея. — Достатъчно луд, за да направя нещо побъркано, това е сигурно. Трима души се опитаха да ме убият за един ден. Това би подлудило всекиго.

Тя не отговори. Разбира се, че няма да отговори. Приближи се. Сара се сви в ъгъла, стената от едната страна, нощното шкафче от другата.

— Наистина успя да ме заблудиш за кратко — рече той. — Признавам ти го. Но всичко свърши. Мъжът, който ме чакаше в къщата на Алекс. Каза ми всичко, преди да умре. Първо трябваше да го обработя, но накрая проговори.

— Не искам да знам — рече тя.

Бен пристъпи по-близо.

— Тогава не биваше да се забъркваш. Но ето добрата новина за теб. Имам един въпрос. Ако остана доволен от отговора, нищо няма да ти направя.

— Какъв въпрос?

— За кого работиш?

— Държиш се като побъркан!

— Този отговор не ме задоволява.

Изведнъж тя се приближи към него.

— Ще престанеш ли да гледаш на мен като на враг? — извика и го блъсна с пръст в гърдите. — Аз съм иранка, само това виждаш! Изкривяваш в ума си всичко, което става, за да си докажеш това, в което вече искаш да вярваш! Защо? Защо имаш нужда да вярваш, че аз съм врагът? Какво ще постигнеш с това?

Бен остана толкова изненадан, че за малко да отстъпи крачка назад, но се спря. Беше толкова сигурен в себе си, когато влезе, че очакваше тя да се огъне веднага. Или да отрече неубедително и после да се огъне. Не беше очаквал обаче контранападение. Особено толкова шумно, че да привлече внимание. Трябваше да си възвърне самообладанието.