Algoritam

Слязоха и тръгнаха пеша, замижаха срещу лъчите на сутрешното слънце, които прорязваха пространството между сградите покрай тях. Манхатън Авеню не беше подходящо име: в действителност представляваше тиха улица с три платна, отстрани с няколко малки жилищни комплекса с ниски наеми и обща пералня — свидетелство за това какво беше представлявал кварталът в миналото, преди да бъдат издигнати в съседство лъскавият хотел и бизнес комплексът. Бен ги поведе към главния вход и тримата влязоха в хотела, той непрекъснато се оглеждаше, докато вървяха. Не забеляза проблеми.

Мъжът с прошарена коса и тъмносив костюм на рецепцията махна на Алекс.

— Здравей, Алекс! Радвам се да те видя. На закуска ли днес?

— Здравей, Трейси! Не, оставам при теб този път. Ремонтират къщата ми.

Мъжът се усмихна.

— Радвам се, че си отседнал при нас.

Продължиха нататък.

Бен не можеше да повярва.

— Кой, по дяволите, беше този? — попита той.

— Трейси Мърсър. Управителят.

— Познаваш управителя?

— Често идвам на делови закуски и обеди.

Бен се учуди как толкова умен човек може да бъде такъв невероятен глупак.

— Не ти ли казах да отседнеш на място, където никой не те познава?

— Да, но…

Бен поклати глава.

— Забрави.

Алекс идиот ли беше? Беше ли си намислил предсмъртното желание?

Отидоха в стаята му и докато брат му си прибираше такъмите, Бен гледаше през прозореца надолу към магистралата и разпрострелия се върху огромна площ търговски комплекс на «Икеа». Нямаше ги, когато той беше дете. Навремето източен Пало Алто беше забранена зона, освен ако не искаш да си купиш трева, но дори и тогава той не идваше тук по тъмно. Времената се бяха променили. Беше удивен, че Алекс съвсем спокойно може да се възползва от подобно нещо. Този хотел струваше поне четиристотин долара на нощ и брат му го използваше като тайна квартира, без изобщо да се замисли за сметката. Беше почти смешно, двамата бяха в различни икономически прослойки. Разбира се, половината от наследството на родителите им не беше малко, но Бен изобщо не беше докосвал тези пари. В съзнанието му те дори не съществуваха, освен като застраховка в много краен случай, ако лайната, в които се забъркваше всекидневно, някой ден директно удареха вентилатора.

Слязоха обратно във фоайето. Сара каза:

— Трябва да отида до тоалетната.

В главата на Бен прозвуча сигнал за тревога.

— Не.

Тя го погледна.

— Не?

— Не сега. Тук не сме в безопасност. Трябва да продължим да се движим. Ще стискаш.

Тя вирна глава и очите ѝ го пронизаха.

— Колко дълго?

Искаше му се да ѝ каже: Докато ти кажа, че можеш да се изпикаеш, мамка ти! Вместо това отвърна:

— Десет минути. Можеш ли да издържиш?

Тя не отговори и той прие това за «да». Боже, можеше да види как от ушите ѝ едва ли не започва да излиза пушек.

Да го духа! Канеше се да мине още веднъж покрай колата на Алекс и последното, от което се нуждаеше, беше тя да се завре в тоалетната, да вземе назаем телефон и да предупреди някого какво става.

Алекс плати — този път нямаше и следа от управителя — и се върнаха обратно при колата на Бен. Бен се оглеждаше за опасности по пътя.

— Карай — нареди той на Алекс. — Има «Старбъкс» от другата страна на 101. Сара може да използва тоалетната там. После се върни и мини покрай колата си на паркинга на хотела. Искам да я огледам още веднъж.

— Дори тя да се обадеше на някого, щом стигнеха до «Старбъкс», вече нямаше да има значение.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — попита Алекс.

— Съмнявам се, че има някого — отвърна Бен. Но рано или късно, знаеше той, някой щеше да дойде. Или при колата на Алекс, или в кабинета, или отново в дома му. Или при колата на момичето. Или в нейната къща. И всяка от тези точки за засада можеше да послужи на свой ред за контразасада.

Алекс и Сара потеглиха. Бен смъкна шапката ниско и се върна обратно на паркинга на хотела. Мина покрай входа, въртеше глава, проверяваше всички места, които той лично би използвал.

Прекоси напряко гаража и се приближи до колата на Алекс. Ако имаше някого, така щеше да има по-малко време да реагира. Зави зад ъгъла и — бинго! — плещест бял мъж с бръсната глава се бе облегнал на стената на пет крачки разстояние от колата. Беше с тъмни очила и пушеше цигара, носеше черно късо до кръста кожено яке.

Макар че умът му го разчете като стенограма, а не като поредица съзнателни мисли, Бен схвана всички подробности, които не бяха на място в картинката. Това беше западната страна на гаража и толкова рано сутринта беше изцяло в сянка, така че мъжът нямаше нужда от слънчеви очила. Много рано беше някой от служителите в бизнес центъра да е излязъл да пуши, пък и защо му трябва да бие толкова път за една цигара? А късото яке идеално прикриваше кобура под мишницата или на кръста.