Жрицата на змията

Обсаденият сал пъплеше бавно по течението, следван от зловещия си ескорт, сред разсечената гора, която нависваше от двата бряга в гъсти зелени лавини. Плоските корени на горските гиганти се плакнеха във водата. А нагоре се издигаше хаос от листа и причудливо нагънати клони, наметнати с оплетената прежда на лианите.

При наближаването на сала все нови и нови пълчища каймани напускаха притоците и се спускаха да догонят шумното шествие, а разтревожени чапли и флаинги размахваха тежко крила и политаха напред, почти докосвайки с крака повърхността. Сини водни кончета пърхаха наоколо на цели облаци.

Плаващият дънер навлезе в един тих залив, гъсто обрасъл с гигантските листа на амазонската Виктория.

Боян нямаше време, нито желание да се радва на прекрасните водни лилии, които неусетно се свиваха и потъваха под водата за сън. Привличаха погледа му само листата, двуметрови зелени тепсии с червени, завърнати нагоре ръбове. Изглеждаха така плътни, сякаш излети от зелен метал. Дали можеха да удържат тялото му, да му позволят да доскача по тях до плитчината?

Но салът вече доближаваше брега. Боян се приготви за скок. В същия миг той отблъсна дънера с кола си. Отсреща се надигна сърдита боа, изправила заплашително глава над навитото си люспесто тяло.

Крушенецът напусна сала стотина метра по-надолу. Прегази рядката тиня, която клокочеше под краката му, изпускайки вонещи мехури, и се просна върху брега сред избуялия мъх.

Отгоре му закрякаха тревожно невидими в шумата маймуни, разхвърчаха се с крясък орляци зелени папагали.

Грозните влечуги се посуетиха край изоставения дънер, после се разотидоха. Маймуните и папагалите притихнаха.

Боян лежеше по гръб, с притворени очи. Главата му бучеше досадно, убийствено, сякаш до ушите му продължаваше да реве самолетният мотор.

А не биваше! Трябваше да стане, да се подготви, да срещне всяка опасност. Защото джунглата гъмжи от опасности. Зад всяка шумка дебне смъртта.

Трябваше!

Той опита да се надигне, ала главата му, натежала от непоносимата болка, отново се отпусна безволно върху мъховата настилка.

Нямаше сили! Никакви сили! Само мислеше, мислеше трескаво и неспокойно. Как стана всичко? Не беше ли кошмар?

Искаше се само малко напрежение, съвсем малко! И щеше да се събуди, да се намери пак у дома си сред любимите книги, сред гипсовите отломки на каменните паметници с тайнствените, все още неразгадани писмена.

Още едно усилие! Само едно!

Тропическата гора висеше отгоре му заплашително, затискаше го с оловна тежест, смазваше мисълта му. Разумът му не можеше да понесе повече тази страхотна, умопомрачаваща раздвоеност — такава неправдоподобна красота и в същото време толкова безнадежден ужас!

Боян лежеше под огромна сейба, истинска планина от листа и клони, закрепена като по чудо върху сребристия си ствол. По-право, не ствол, а чудовищна мраморна кула, която не биха могли да обхванат с ръце двадесет души. Без никакъв вятър клоните й проскърцваха от собствената си тежест, омотани с цели купи увивни растения и налепени с гигантски праханови гъби като нависнали чардаци. А мъхът пълзеше навред, застилаше червената почва, високо издадените корени, стъблата и клоните, върху които избуяваха цели храсталаци от папрати и орхидеи. От цвят на цвят прелитаха бляскави като скъпоценни камъни пъстроцветни колибри.

Наистина, защо се реши да прекоси джунглата с този лек, остарял самолет? Всички го предупреждаваха какви опасности го заплашват при подобно пътуване. Съветваха го да изчака още два дни редовния пътнически самолет. Щеше да закъснее само един ден, щеше да изпусне само официалната част — поздравленията, които всъщност всякога му бяха досадни. За деловата работа щеше да пристигне навреме. И ако не се бе поддал тъй лекомислено като хлапак на изкушението да прелети над джунглата не на две хиляди метра височина, а почти над върховете й, ако не бе се съблазнил от гъделичкащия мирис на приключението и на непреживяната възбуда, в този момент той щеше да седи още в музея „Тиахуанако“ край езерото Титикака. Би продължавал проучването си върху древноамериканските цивилизации сред богатата съкровищница от периода преди инките — дълбани лодки, глинени съдове, хилядолетни мумии и подобните на тях съвременни тсантси1.

Нещастникът неволно потрепера. Дали и неговата глава, ако преди това не я оглозгат хищните мравки, няма да попадне в ръцете на зловещите ловци на черепи, които ще махнат костите й, ще я напълнят с нажежен пясък и ще я окачат да се опушва над огнището?

Майка му, сестра му, приятелите му ще чакат да се върне, ще се надяват, както десетилетия наред вече хората очакват завръщането на легендарния майор Фосет. А в това време неговата тсантса, тсантсата на младия археолог Боян Симов, която сега мисли, страхува се и се надява, ще попадне, сбръчкана и почерняла, смалила се колкото юмрук, в същия музей, където друг любознателен археолог ще се мъчи да гадае по нея човешката история.

А главата го болеше ужасно. Сякаш самолетният мотор се бе намъкнал вътре и витлото разчепкваше мозъка му. Тресеше го. Зъбите му тракаха неудържимо.