Здрач на разсъмване

Изведнъж осъзнах, че ако му позволявам да вярва в мита за Дядо Коледа, всъщност полагах основата за онази ирационалност, от която се стараех всячески да го предпазя. Как можех да бъда толкова заблуден, че да вярвам във възможността Коледа да се празнува изцяло като светско събитие, без опасността от зараза от страна на религиозната традиция, която в крайна сметка беше залегнала в зараждането на празника. Сега виждах, че издигането на украсена елхичка в дома ни и разменянето на подаръци, бутафорните ясли по църковните поляни и надуващите тромпети пластмасови ангелчета в универсалните магазини бяха създали у Бени впечатлението, че духовните измерения на празника имат голямо значение и в материален аспект. Това от своя страна го бе превърнало в плодотворна почва за нелепиците за ангелите-хранители и всички други глупости за греха и спасението.

Под клонките на черешовите дървета, докато октомврийският ветрец ни водеше бавно към една друга Коледа, аз казах на Бени истината за белобрадия старец, обяснявайки му, че подаръците всъщност са от майка му и от мен. Той ми отвърна, че имал доказателства за съществуването на Дядо Коледа — курабийките и млякото, които оставял за веселия старец, били изяждани. Убедих го, че сладкишите всъщност са изчезвали в моя собствен стомах, а млякото — което не харесвам — е било изливано директно в мивката. Методично и непоколебимо — но с мисълта за любовта и нежността, които изпитвах към него — аз свалих цялата така наречена магия от празника и го оставих без никакви съмнения, че всички истории за Дядо Коледа не са били нищо друго освен добронамерена, но изцяло погрешна заблуда.

Той ме слушаше, без да възразява повече и когато най-сетне свърших, ми каза, че се чувства уморен и иска да си легне. Търкаше си очите и се прозяваше демонстративно. Не искаше да продължаваме играта и се качи направо в стаята си.

Последното нещо, което му казах под черешовите дървета, беше, че силните, уравновесени хора не се нуждаят от въображаеми приятели като Дядо Коледа или от някакви си ангели-хранители.

— Единствените, на които можем да разчитаме през живота си, Бени, сме самите ние, нашите семейства и приятели. Ако искаме да получим нещо в живота си, то няма да стане, като напишем писмо на Дядо Коледа да ни го донесе или като се помолим на Господ за него. Ще го получим само ако се потрудим — или благодарение на щедростта на нашите роднини и приятели. Няма никакъв смисъл да си пожелаваш нещо или пък да се молиш за него.

Три години по-късно, когато Бени лежеше в болницата и умираше от рак на костите, за пръв път осъзнах защо другите хора изпитваха нужда да вярват в Господ и да потърсят утеха в молитвата. Животът ни бива сполетяван от такива чудовищни трагедии, че е невероятно трудно да устоиш на изкушението да не потърсиш мистични отговори за жестокостта на този свят.

Дори и да приемем, че няма нищо след смъртта и че нито една душа не може да надмогне разложението на плътта, все пак ни е изключително трудно да се примирим с мисълта, че нашите деца са обречени да изчезнат завинаги и безвъзвратно от този свят, без да отидат никъде другаде. Децата са специални, как могат да бъдат заличени напълно, все едно никога не са съществували? Срещал съм атеисти, които, въпреки че презират религията и никога не са изричали молитва за себе си, мълвят името на Бога заради неизлечимо болните си деца — само за да разберат, понякога със смущение, но често и с дълбоко съжаление — че тяхната философия отхвърля наивността на молбата им за божествена намеса.

Докато Бени умираше, аз не промених убежденията си; нито веднъж по време на това изпитание не отхвърлих принципите си и не започнах да хленча към Господ. Бях твърд, решителен и непоколебим, решен да понеса товара си сам, макар че имаше моменти, когато ми се струваше, че няма да издържа на тази мъка.

Онзи ден през октомври от седмата година на Бени, докато седях под черешите и гледах как той се прибира вкъщи да спи, нямах никаква представа на какви жестоки изпитания щяха да бъдат подложени принципите и самоувереността ми. Гордеех се, че съм освободил своя син от неговите наивни фантазии за Дядо Коледа, и бях абсолютно сигурен, че ще дойде време, когато той ще ми е благодарен за строгото възпитание, което бе получил от мен.

Когато Хал Шийн ми каза, че се завръща в лоното на римокатолическата църква, си помислих, че си прави шега с мен. Пиехме си коктейлите след работа в бара на хотела близо до фирмения ни офис и аз бях останал с впечатлението, че целта на срещата беше отпразнуването на някаква голяма комисиона, която Хал бе спечелил за нас.

— Имам новини за теб — беше ми казал загадъчно той същата сутрин. — Да се срещнем в „Риджънси“ да пийнем по едно в шест вечерта.