Вуду

Искаше да го види, трябваше да го види, необходимо бе да знае какво, за Бога, е това. Но с друга част от съзнанието си усещаше невероятната му чудовищност и беше благодарен за тъмнината.

Нещо ухапа левия му глезен.

Друго нещо започна да се качва по десния му крак, разкъсвайки пътем панталона му.

От шахтата в стената бяха наизлезли и други същества. Кръвта се стичаше по челото му от раните по скалпа и му пречеше да вижда, но осъзна, че вътре има много сребристи очи. Десетки.

Това сигурно бе сън. Кошмар.

Но болката бе истинска.

Ненаситните пришълци се трупаха по гърдите му, по гърба и раменете му, с размера на плъхове, но не бяха плъхове, всички те деряха и хапеха. Бяха го полазили целия, дърпаха го надолу. Той коленичи. Пусна звяра от ръцете си и заудря по останалите с юмрук.

Един от тях отхапа част от ухото му.

Злонамерени зъбки се забиха в брадичката му.

Чу се да изрича същите молби, които бе чул от Рос Морант. После мракът се сгъсти и над него се спусна вечна тишина.

ПЪРВА ЧАСТ Сряда, 7 ч. 53 мин. — 15 ч. 30 мин.

Мъдреците твърдят, че животът е мистерия.

За тях идеята е красива.

Но някои мистерии хапят и лаят —

идват за теб в тъмнината.

Книга на преброените тъги

Дъжд от сенки, стихия, буря!

Денят отстъпва, а нощта поглъща всичко.

Ако доброто свети, тогава злото дебне,

готово е света да погребе.

Идва краят, пустотата — пропадането в мрака.

Книга на преброените тъги

ПЪРВА ГЛАВА

1

Следващата сутрин Ребека направо каза на Джак Досън:

— Имаме две мърши.

— А?

— Два трупа.

— Знам какво е мърша — изръмжа той.

— Току-що се обадиха.

— Ти ли поръча двете мърши?

— Моля ти се, не се шегувай.

— Аз не съм поръчвал две мърши.

— Ченгетата вече са на линия — обясни тя.

— Смяната ни започва след седем минути.

— Да не искаш да им кажа, че няма да идем там, защото хората не би трябвало да умират толкова рано сутринта?

— Няма ли поне малко време за учтив разговор? — запита той.

— Не.

— Виж, ето как трябва да бъде… ти казваш „Добро утро, детектив Досън.“ Аз отвръщам „Добро утро, детектив Чандлър.“ А ти продължаваш „Как сте тази сутрин?“ А аз ти намигам и започвам…

— Също като в другите два случая е, Джак — намръщи се тя. — Кърваво и странно. Също като онзи в неделя и вчерашния. Но този път са двама души. Изглежда, че и двамата са свързани с мафията.

Джак Досън недоверчиво я изгледа, както бе застанал в мръсната оперативна полицейска стая, съблякъл наполовина тежкото си сиво палто и с не докрай оформена усмивка. Не бе учуден, че са станали още едно-две убийства. Работеше в отдел убийства и винаги се явяваше по някое ново. Или две. Дори не го озадачаваше, че има ново странно убийство — все пак това беше Ню Йорк. Не можеше да възприеме единствено нея и поведението й тъкмо тая сутрин.

— По-добре ще е отново да си сложиш палтото — посъветва го тя.

— Ребека…

— Очакват ни.

— Ребека, снощи…

— Още един необясним случай — продължи тя и грабна чантата си от разхвърляното бюро.

— Нали ние…

— Този път имаме работа с болен човек. — Тя тръгна към вратата. — Наистина болен.

— Ребека…

Тя спря на изхода и поклати глава:

— Знаеш ли какво ми се иска понякога?

Той само я изгледа.

— Понякога ми се иска да се бях оженила за Тайни Тейлър. В момента щях да съм в Кънетикът, да съм се разположила в добре съоръжената си кухня, да пия кафето си със сладкиши, а децата щяха да са заминали за целодневното си училище, прислужница, която идва два пъти седмично, щеше да има грижата за къщната работа, а аз бих очаквала обеда си в градския клуб с приятелки…

Защо ли се държи така с мен, запита се той. Тя забеляза, че той все още е с наполовина съблечено палто:

— Не ме ли чу, Джак? Трябва да отидем на един адрес.

— Да. Аз…

— Имаме още две мърши.

Тя излезе от оперативната стая, която след това стана още по-студена и по-разхвърляна. Той въздъхна. Нахлузи отново палтото си. Последва я.

2

Джак се чувстваше посивял и изхабен отчасти заради държанието на Ребека, но отчасти и защото самият ден бе сив — времето винаги му влияеше така. Небето бе прихлупено, навъсено и сиво. Манхатънските купчини от камък, стомана и бетон също бяха сиви и грозни. Оголените стволове на дърветата бяха пепеляви на цвят; изглеждаха като силно прогорени от отдавна изгасен огън.

Слезе от немаркираната лимузина на първата пряка след Парк авеню и бе посрещнат от пронизващ вятър. Декемврийският въздух ухаеше леко на гробищна влага. Той пъхна ръце в дълбоките джобове на палтото си.

Ребека Чандлър трясна вратата откъм мястото на шофьора. Вятърът развяваше дългата й руса коса. Палтото й бе разкопчано и се вееше около краката й. Студът и постоянната сивота, затиснали града като похлупак, изглежда не я тревожеха.