Всичко наопаки

— А как ходи на училище?

— Никак. Не ходи на училище. Има домашен учител. Разните там химии, физики, математики, английски. Останалото учи сама, по учебниците. Ще се явява като частна ученичка. Нищо, мозъкът й работи добре. Е, какво, Павел Фролов, разбрахме ли се?

Той ми подаде широката си длан и аз я стиснах.

Мале, в какво ли се забърквам?

* * *

Вкъщи първата ми работа беше да се обадя на една от моите предишни хазяйки, която се славеше с огромната си дългогодишна практика по намаляване на теглото. Лично аз обичам пухкавите момичета, да си имат бедра, гърди, дупе, така че Светка страшно ми харесваше с всичките си килограми. Но тя самата толкова ужасно не харесваше тези килограми, че постоянно се бореше с тях. Та именно нейния телефон набрах и я помолих да сподели опита си и елементарните основни познания за отслабването.

— Ти пък защо се заинтересува? — учуди се Светка. — Да не си надебелял случайно?

Не ми се искаше да й обяснявам с подробности тъжните перипетии в живота си, затова излъгах:

— Не е за мен, а за приятелката ми. Спомних си, че ти го правеше много успешно.

— Ами да — доволно се изкиска тя, — жалко, че не ме виждаш в момента — вече нося четирийсет и шести номер.

А по-рано, доколкото си спомням, нейният номер беше петдесет и втори. Каква разкошна гърла беше! Сега, с тоя четирийсет и шести номер, не бих я погледнал дори.

— Браво — неискрено похвалих Светочка. — Та какво ще ме посъветваш, значи? Вече съм си приготвил и тетрадка, и химикалка, ще си записвам.

— Значи… така — делово подзе тя. — Колко е висока?

Пфу, дявол да го вземе, откъде да знам? Очите й не съм виждал на тая Богдана Руденко. Но ако съдя по габаритите на татенцето, сигурно не е висока.

— Около метър и шейсет и пет — изтърсих напосоки. — Защо, това има ли значение?

— Ама разбира се. А колко тежи?

Още по-труден въпрос! Ама че съм глупак, защо се захванах с този разговор днес? Не можех ли да почакам до утре? Утре ще се запозная с момичето и ще знам точните отговори на всички Светкини въпроси. Но честна дума, и през ум не ми мина, че тя ще ме пита за това. Трябваше да се измъквам някак.

— Света, та тя е жена, тези цифри ги крие от мене. Просто ужасно се тормози, че е дебела.

— Ясно — пак хихикна Света. — Но колко е дебела? Така, горе-долу. Десет, двайсет, трийсет кила над нормалното. Или може би сто?

Знам ли, може и сто да са. Щом момичето не ходи на училище, защото се срамува от себе си, значи проблемът е много сериозен! Напрегнах оскъдните си знания по анатомия и физиология и бързо направих сметка, че на петнайсет години при ръст метър и шейсет и пет едно момиче, за да изглежда добре, трябва да тежи петдесет — петдесет и пет килограма; ако тежи осемдесет, ще е вече дебела, но не и до степен, че да се срамува да ходи на училище. А щом не ходи, значи теглото й надхвърля, да речем, деветдесет кила. Значи килограмите в повече са около четирийсет. Или дори петдесет.

— Четирийсет — казах, впрочем не твърде уверено. — Или нещо подобно.

— Добре, записвай. Първо ще ти обясня за храненето, после за упражненията и накрая ще ти споделя някои свои ноу-хау. Между другото, твоето ново гадже обича ли руска салатка? Или млинче с рибка?

— Разбира се — веднага отговорих аз.

Та кой руснак не обича руската салатка? Това си е наше национално ястие.

— Категорично ги изключваме — отсече Светка и започна да ми говори неща, от които косата ми се изправи от ужас. Диктуваше ми списъци с разрешените продукти и начините на готвенето им, а аз записвах и се чудех: как изобщо може да се яде такова нещо? По-лесно е да умреш от глад, отколкото да се давиш с всичко това. Само спанака да вземеш… аз например не мога дори да го гледам, камо ли да го ям.

Когато стигнахме до Светкините ноу-хау, моята бивша приятелка отново ме стъписа с неочакван въпрос:

— Набива ли?

— Кого? — не разбрах аз.

— Ами искам да кажа — с ядене ли се спасява?

— От какво да се спасява?

— Абе, от всичко: тревоги, стресове, дребни неприятности, дълго очакване. Тъпче ли се със сандвичи или бонбони, когато се скапе?

— Така си е, винаги го прави.

За този отговор не се колебах нито минута. Нали самият Руденко ми каза, че дъщеря му яде като разпрана.

— Отказвала ли е цигари?

На петнайсет, че и с такъв баща? Определено дори не е пропушвала.

— Не, никога не е пушила.

— Ето ти един мой съвет: купи й пъзели, да си ги реди. Това е мое собствено изобретение в борбата с лакомията. Кълна ти се, това занимание така те грабва, че забравяш за всичко, ама буквално за всичко, дори, че по телевизията дават любимия ти сериал. Невъзможно е да се откъснеш, дори и дума не може да става за някакви сандвичи или бонбони. Опитай и ти и ще видиш. Тя много ли гледа телевизия?

Отде да знам! Но сигурно много — с какво друго да се занимава, щом не излиза от къщи?

— Да.

— Ето виждаш ли, трябва непременно да я откъснеш от екрана.

— Защо?