Всичко наопаки

Този път разстоянието не беше голямо: помещението за фитнес се намираше до стаята на Дана, буквално през една врата. Размерите му бяха повече от удовлетворителни: и пространството беше достатъчно, и светлината, и въздухът. Извадих заветната си тетрадчица, в която си бях записал няколкото хрумнали ми идеи, и започнах да нахвърлям плана за подреждане на тренажорите. Нищо свръхестествено, всичко стандартно: бягаща пътека, велоергометър, комплексна дъска за преси, комплект женски гири, степър, килимче за гимнастика, утежнен алуминиев обръч, комплект гумени експандери, масажна маса, теглилка с миникомпютър, който показва процентите мазнини и вода. Пред пътеката трябва да се постави телевизор, за да не й е скучно да навърта километри. Да се предвиди и масичка за музикална уредба и дискове. Още една масичка за масажните принадлежности — разните там кърпи, кремове и лосиони. Да, и непременно на стената трябва да се окачи нещо като табло за обяви и да се вземат няколко големи листа кадастрон, дълга линия и комплект разноцветни флумастери. Тази идея ме споходи рано сутринта, когато си правех гимнастиката и мислех за предстоящата си работа и че също като баща си в края на краищата се превръщам от прочут боец в обикновен учител по физкултура. От баща ми моята мисъл съвсем естествено прескочи към мама и аз си спомних как тя постоянно повтаряше: планове, графики, нагледни пособия, дидактически материали… Тези думи, както и зловещата дума „отделът“, ги бях чувал от най-ранното си детство.

— Ето, виж — показах на Дана, която мълчаливо стоеше до мен, нищо не казваше и не задаваше въпроси, своя несръчно скалъпен план, — тук ще бъдат пътеката и телевизорът…

Тя гледаше внимателно, слушаше моите обяснения, но по лицето й не личеше дали й харесва онова, което й предлагах.

— А ето тук ще виси таблото с графиките — завърших аз обзора на експозицията.

— С какви графики?

— Всеки ден ще отбелязваме нивото на натоварванията и твоите параметри.

— Така ли трябва?

— Така трябва — казах твърдо.

Огледът на моята бъдеща стая също не донесе изненади. Обикновена стая, два прозореца, четири стени, никакви мебели. Ама абсолютно никакви. Пусто и голо. Какво ли да поискам? В смисъл, за да не излезе прекалено нагло. Таткото Руденко спомена нещо за възможност да оставам за през нощта, следователно ще бъде уместно да помоля за легло. Или не? За всеки случай съставих списъка на собствените си нужди на минимално ниво: диванче, два стола, гардероб (нали трябва някъде да прибирам дрехите си, когато се преобличам за тренировки) и телевизор. Ако моите нови господари имат поне капка човеколюбив, сами ще доизмислят останалото.

Вече завършвах своето оскъдно списъче, когато разбрах, че изобщо не сме сами с момичетата. Чуха се гласове, поне три различни, и единият от тях беше мъжки, а май никой не беше звънял на вратата. Или аз не бях чул?

— Дана, хайде на обяд! — звънливо и строго.

Дана мълчаливо ми направи знак да я последвам. Интересно, винаги ли е толкова бъбрива, или само днес, по случай запознаването ни?

— Струва ми се, че повикаха само теб — забелязах предпазливо, без да помръдна от мястото си.

Никак не ми се искаше още при първото си посещение да се окажа неканен гостенин, от онези, дето знаете, че никак не са желани.

— Татко каза да обядвате с нас и да го изчакате. Той скоро ще си дойде.

Пестеливо, но информативно. Може би напразно се безпокоя относно нейната разговорливост? Все пак тя изрича всичко необходимо, а да си имаш работа с бъбривка също не е приятно — да се чудиш после къде да се дяваш.

Дългият път по коридора завърши в просторна трапезария, където за мое голямо учудване видях цяла тълпа: освен познатата ми вече хубавка Юля край голямата овална маса бяха насядали възрастна дама, жена на петдесетина години, която изглеждаше уморена и не твърде здрава, до нея — едра, красива, добре поддържана лелка с израз на надменна угриженост, още една жена на около трийсет, много хубавичка, младеж на моята възраст, с очила и ужасно сериозен вид, и хлапе на четири-пет годинки, което не оставаше мирно нито за миг. Да, доста голямо е семейството на тези Руденко… Или всички са гости, поканени за обяд? И кой командва тук?

Не без усилие си припомних мамините уроци по добро възпитание, поздравих и се представих. Първа ми отговори Поддържаната:

— Сядайте, Павел, сега ще обядваме. Ние сме много, сигурно няма да ни запомните от първия път, но нищо, с времето ще свикнете. Вече познавате Дана и Юля. Аз съм Лариса Анатолиевна, съпругата на Михаил Олегович.