Властелинът на пръстените

Не се знае как Стария Тоби е открил това растение, тъй като до края на живота си не разкрил никому тайната. Той отлично познавал билките, ала не бил пътешественик. Казват, че на млади години често посещавал Брее, но без съмнение никога не се е отдалечавал на по-голямо разстояние от Графството. Тъй че е напълно възможно тъкмо в Брее да е узнал за растението. Във всеки случай то вирее добре по южните склонове на тамошния хълм. Хобитите от Брее претендират, че са били първите истински пушачи на пушилист. Разбира се, за каквото и да стане дума, те претендират, че са го правили преди жителите на Графството, които наричат «колонисти», но смятат, че в този случай има вероятност претенциите им да са основателни. Сигурно е, че през последните векове изкуството да се пуши истинска трева е плъзнало от Брее към джуджетата и тям подобни — скиталци, вълшебници и странници, които и до днес пресичат този древен кръстопът. Тъй че родината и центърът на това изкуство се намира в стария хан на Брее «Скокливото пони», от незапомнени времена държан от рода Мажирепей.

Така или иначе, наблюденията, които направих по време на южните си пътувания, ме убедиха, че самата билка не произхожда от нашия край, а е дошла на север от долното поречие на Андуин, където подозирам, че първоначално са я пренесли през морето пришълците от Задмория. В Гондор тя расте изобилно, по-пищна и по-едра, отколкото на север, където не се среща в диво състояние и вирее само на топли, закътани места като Дългодол. Гондорците я наричат ароматен галенас и ценят само благоуханието на цветовете й. От тази страна трябва да е пренесена на север по Зеления път през дългите векове от идването на Елендил до наши дни. Но и самите Дунеданци от Гондор признават: хобитите първи са я сложили в лула. Дори вълшебниците не са се сетили преди нас. Макар че един мой познат вълшебник отдавна се зае с това изкуство и преуспя в него, както във всичко, с което се заемаше.“

3. За уредбата на Графството

Графството се деляло на споменатите вече четири околии — Северна, Южна, Източна и Западна, а те от своя страна — на множество родови земи, запазили имената на някои от изтъкнатите стари родове, макар че по времето на нашия разказ тия фамилии се срещали и по други места. Почти всички Туковци продължавали да живеят в Туков край, но не било така с много други родове като Торбинсовци или Многознаевци. Освен околиите имало още две области — Фуков край, наричан Източен предел, и Западен предел, присъединен към Графството на 12 септември 1462 г.

По онова време Графството почти нямало „правителство“. Родовете се занимавали главно с онова, което ги засягало. Посвещавали времето си предимно на създаване и незабавно консумиране на храни. Иначе били щедри, безкористни, доволни и умерени, тъй че имения, чифлици, работилници и дюкянчета не се променяли с векове наред.

Разбира се, оставала древната традиция, напомняща за великия крал във Форност или Северно усое, както го наричали, далеч на север от Графството. Но вече почти хиляда години нямало крал и бурени покривали руините на Северно усое. И все пак хобитите още разправяли, че дивите народи и злите същества (например троловете) не са чували за краля. Защото приписвали на древния крал всичките си основни закони и обикновено ги спазвали доброволно, тъй като Правилата (така ги наричали) били старинни и справедливи.

Вярно е, че Туковият род за дълго преобладавал над останалите, защото няколко века по-рано поел (от Старофуковци) властта на Тана и оттогава старшият Тук винаги носел титлата. Танът бил председател на Хобитовото събрание и главнокомандващ на Мобилизацията и Опълчението, но тъй като Хобитовото събрание и Мобилизацията се свиквали само при извънредни обстоятелства, каквито отдавна нямало, Танството се превърнало във формален чин. Туковият род все още бил особено почитан, защото си оставал многочислен и извънредно заможен, при това във всяко негово поколение се пръквали силни личности с чудновати нрави и дори с авантюристичен дух. Впрочем, тия качества се смятали за поносими (у богатите), но не и за похвални. Въпреки това се запазил обичаят да наричат старейшината на рода Големия Тук и при нужда да добавят към името му номер, като например Исенгрим Втори.