На Юг царството Гондор изтрая по-дълго; известно време величието му нарастваше, напомняйки донякъде могъществото на Нуменор преди неговата гибел. Високи кули съгради този народ, и мощни крепости, и пристанища с безброй кораби; и народи, говорещи многобройни езици, се прекланяха пред крилатата корона на Кралете Човешки. Престолен град им бе Осгилиат, Цитаделата на Звездите, посред която минаваше Реката. И на изток изградиха Минас Итил, Кулата на Изгряващата Луна върху склона на Планината на Сянката; а на Запад, в подножието на Белите планини, издигнаха Минас Анор, Кулата на Залязващото Слънце. Там, в двореца на Краля, растеше бяло дърво от семето на онова дърво, което Исилдур бе донесъл през морските дълбини, а семето на онова дърво идваше от Ересея, а преди това — от Най-далечния Запад в Деня преди дните от младостта на света.
Но сред бързия бяг на годините в Средната земя родът на Менелдил, син на Анарион се прекъсна, Дървото изсъхна и в жилите на Нуменорците се вля кръв от по-слаби хора. Сетне стражата по стените на Мордор задряма и мрачни създания отново пропълзяха към Горгорот. И след време зли твари излязоха оттам, превзеха Минас Итил, превърнаха я в свое свърталище и в място, изпълнено с ужас; и днес я наричат Минас Моргул, Кула на Магията. Тогава Минас Анор бе преименувана Минас Тирит, Кула на Стражата; и вечно воюват тия две крепости, ала Осгилиат, който лежеше помежду им, бе изоставен и само сенки бродят из руините му.
Много човешки поколения отминаха оттогава. Но Владетелите на Минас Тирит все тъй смело се сражават, отблъскват нашите врагове и удържат Реката от Аргонат до Морето. И ето че тая част от разказа, която се падаше на мен, отива към своя край. Защото в дните на Исилдур Пръстенът-Повелител изчезна незнайно къде и Трите бяха освободени от неговата власт. Ала в ден-днешен над тях отново надвисва заплаха — за наша скръб Единственият е бил намерен. Други ще разкажат как, тъй като в намирането му моята роля е малка.
Той свърши, но мигом пред тях се възправи Боромир, висок и горделив.
— Разреши ми, благородни Елронде — рече той, — първо да разкажа още нещо за Гондор, защото наистина от Гондор идвам аз. И добре би било всички за знаят що става там. Малцина, мисля, познават делата ни и още по-малко се досещат какви заплахи ги дебнат, ако най-сетне рухнем под тежките удари.
Не вярвайте, че в земите на Гондор е секнала кръвта на Нуменор, нито че гордостта и достойнството му са забравени. Нашата доблест все още възпира дивите орди от Изтока и удържа на разстояние ужаса на Моргул; и само тъй се съхраняват мирът и свободата в земите зад нас, твърдината на Запада. Но що ще стане, ако не устоим и Реката бъде прекосена?
И все пак може би не е далече този час. Безименният Враг отново се възправи. И пак се издига дим над Ородруин, наричан от нас Съдбовната планина. Мощта на Черната страна расте и ние сме в тежка обсада. Когато Врагът се завърна, народът ни бе изтласкан от Итилиен, нашето прекрасно владение източно от Реката, макар че удържахме там предмостие и гарнизон. Ала през юнските дни на тая година внезапна сеч връхлетя от Мордор и ни помете. Врагът ни превъзхождаше многократно, защото Мордор се бе съюзил с Източното племе и жестоките Харадрими, но не броят ни погуби. Сила имаше там, каквато не бяхме срещали преди.
Някои казваха, че можела да се види като огромен черен конник, като тъмна сянка в лунния сумрак. Където се мяркаше той, безумие изпълваше враговете ни, ала и най-храбрите сред нас тръпнеха в страх, коне и хора отстъпваха и побягваха. Само шепа мъже от Източния ни гарнизон се завърнаха, унищожавайки последния мост, оцелял дотогава сред руините на Осгилиат.
Аз бях в отряда, който удържаше моста, докато други зад нас го рушаха. Само четирима се спасихме с плуване — ние с брат ми и още двамина. Но и сега продължаваме битката и удържаме от край до край западния бряг на Андуин; и чуят ли имената ни, ония, що се прикриват зад нас, изричат възхвали — много възхвали пращат, но малко помощ. Единствени ездачите от Рохан се отзовават днес на повика ни.
През много дълги и опасни левги дойдох в този тежък час с послание за Елронд; сто и десет дни пътувах сам-самичък. Ала не търся съюзници във войната. В мъдростта е могъществото на Елронд, а не в оръжията, твърди мълвата. Идвам да моля за съвет и за тълкуване на заплетени слова. Защото в навечерието на внезапното нападение странен сън споходи моя брат в неспокойната му дрямка, а подир туй го спохождаше често, веднъж го сънувах и аз.
В този сън ми се стори, че източното небе потъмня и отекнаха все по-мощни гръмотевици, ала на запад все още се крепеше бледа светлина и чух как откъм нея вика далечен, но ясен глас: