Вечна любов

Мазето не беше голямо, таванът му беше нисък, но имаше достатъчно място за старата маса, върху която работеха, както и за една друга, по-разнебитена, в ъгъла, на която държаха инструментите си. Все пак О. не мислеше, че мазето им осигурява достатъчно добри условия. Тук не беше възможно да се държи в плен вампир, което на свой ред означаваше, че губеха един от основните си инструменти за въздействие. Времето подкопава физическите и умствените сили. Ако се използват правилно, дните, прекарани в плен, са могъщи като всяко оръжие, с което могат да се трошат кости.

Онова, което О. искаше, беше някаква сграда в гората, достатъчно голяма, та да може да държи пленниците си там поне известно време. Тъй като вампирите се превръщаха в дим след пукването на зората, те трябваше да бъдат пазени на места, недостъпни за слънчевите лъчи. Но ако просто ги заключиш в стая, рискуваш да се дематериализират пред очите ти. Имаше нужда от сграда, изградена от стомана…

Задната врата, която се намираше точно над тях, се затвори. Някой тръгна надолу по стълбите.

Няколко секунди по-късно под голата крушка в мазето застана господин Х.

Водачът на лесърите беше висок около метър и деветдесет и пет и имаше телосложение на ръгбист. Беше много блед, както и всички други убийци, които членуваха в обществото от дълго време. Кожата и косата му бяха с цвета на брашно, а ирисите му бяха чисти и безцветни като стъкло. Също като О., той беше облечен в стандартното за лесърите облекло: черни панталони, черно поло и кожено яке, под което бяха скрити оръжията му.

— Е, господин О., как вървят работите?

Като че ли хаосът, който цареше в мазето, не беше достатъчно добро обяснение.

— Аз ли съм главният тук? — запита О.

Господин Х. отиде до масата и взе едно длето, като целият му вид издаваше нехайство.

— В известен смисъл, да.

— Разрешено ли ми е тогава да се погрижа това… — Той обхвана хаоса с едно-единствено движение. — … да не се случва повече?

— А какво се е случило?

— Подробностите са отегчителни. Един цивилен ни се изплъзна.

— Ще оцелее ли?

— Не знам.

— Ти беше ли тук, когато това стана?

— Не.

— Разкажи ми всичко. — Господин Х. се усмихна. Мълчанието се проточи. — Знаеш ли, господин О., лоялността ти може да те вкара в беда. Нима не искаш да накажа онзи, който си го е заслужил?

— Искам сам да се погрижа за проблема.

— Сигурен съм, че е така. Но ако не ми кажеш, може да се наложи да приспадна цената на неуспеха от възнаграждението ти. Струва ли си?

— Да, ако ми бъде позволено да постъпя с виновника така, както възнамерявам.

Господин Х. се засмя.

— Мога само да си представя какво означава това.

О. зачака. Гледаше как острият връх на длетото улавя светлината, докато господин Х. крачеше из стаята.

— Дадох ти неподходящия човек за партньор, нали? — прошепна господин Х. и вдигна чифт белезници от пода. Остави ги върху страничната маса. — Мислех, че господин Е. ще успее да се издигне до твоето ниво. Но това не стана. И се радвам, че се обърна към мен, преди да го накажеш. И двамата знаем колко много държиш да имаш свобода в работата си. И какво раздразнение предизвиква това у мен.

Господин Х. хвърли поглед през рамо и прикова мъртвите си очи в О.

— И като се има предвид всичко казано дотук и най-вече защото се обърна първо към мен, получаваш господин Е.

— Искам да има свидетели.

— Твоята група?

— И други.

— Отново се опитваш да се докажеш?

— Да наложа по-висок стандарт.

Господин Х. се усмихна студено.

— Ти си арогантно копеле, нали?

— На вашата висота съм.

Изведнъж господин О. откри, че не може да помръдне нито ръцете, нито краката си. Господин Х. и преди беше прилагал тази парализираща гадост, така че това не беше съвсем неочаквано. Обаче шефът му все още държеше длетото с острия връх в ръцете си. И се приближаваше към него.

О. се опита да помръдне, потта изби по тялото му, но не успя да свие и мускул.

Господин Х. се наведе към него. Толкова близо, че гърдите им се допираха, О. почувства нещо да го докосва леко по задника.

— Забавлявай се, синко — прошепна мъжът в ухото на О. — Но направи услуга и на себе си. Помни, че независимо каква власт имаш, ти не си аз. Ще се видим по-късно.

И господин Х. излезе от мазето. Вратата горе се отвори и затвори.

Веднага щом възвърна способността си да се движи, О. бръкна в задния си джоб.

Господин Х. му беше оставил длетото.

Рейдж слезе от „Кадилак“-а и се огледа в мрака, който цареше около „Едноокия“. Искаше му се отнякъде да им се нахвърлят лесъри. Но вече не се надяваше да имат такъв късмет. Двамата с Вишъс се бяха разхождали с часове, но не се беше случило нищо. Дори не ги наблюдаваха. Което беше дяволски странно.

А за някой като Рейдж, който обожаваше стълкновенията, беше и също причина за силно разочарование.