Вариант 13

Карл имаше усещането, че е попаднал в средата на бавна река. Когато най-сетне приключиха, подписа документите, които му връчиха, облече собствените си дрехи и с мисълта, че в Ню Йорк ще е студено, си изпроси затворническо яке от един сънен чиновник. Якето беше в избеляло от носене черно, сам по себе си нелош цвят, но на единия ръкав имаше оранжев кант, а на гърба — логото и името на „Сигма“ в същия крещящ оттенък. Като при повечето носени дрехи тук, някой самозван шегаджия беше вмъкнал с блажна боя буквата „т“ след „С“-то. Карл попогледна творението, сви рамене и взе якето. От полицията в Маями бяха конфискували личните му вещи от хотела, след като го арестуваха, и едва ли щеше ги види някога пак. От АГЛОН, изглежда, още преговаряха за връщането на „Хааг“-а и мунициите към него. Въпрос на принцип и на гордост. Никой не мислеше сериозно, че могат да победят. Напъха ръце в якето, нави на руло късата лента с лични вещи, която вървеше с дрехите му от арестуването, и си тръгна.

„Майната им на аксесоарите, Карл. Важното е, че си на път към дома.“

Нортън, намусен, не се отдели от него по целия път до сълзата под наем на паркинга, отвори задната врата и я затвори веднага щом Карл се намести на седалката. Ертекин излезе от административния блок няколко минути по-късно, каза тихо нещо на партньора си и седна зад волана. Щом Нортън се настани до нея, тя запали двигателя и изведе на ръчно управление колата през портите на затвора. Нито един от двамата не му продума.

Колкото до директор Парис, той изобщо не се появи.

Едва бяха излезли на магистралата, а Нортън вече говореше по телефона със суборбиталния терминал на Маями. Както можеше да се очаква, толкова късно нямаше нито един полет в северна посока.

— Хотел? — попита той Ертекин.

Тя поклати глава.

— Парис е побеснял. Не искам утре да ни събудят със заповед за обиск само защото се е обадил на някое приятелче в Талахаси. Трябва да се доберем до своя територия.

Нортън пак захапа телефона. След два часа минаха през строго охраняваната порта на обслужващия нанокулата комплекс. Високи огради пресичаха равнинния терен, бдителни мъже и жени в униформи патрулираха в сумрака. Заради шлемовете със система за нощно виждане приличаха на инсектоидни извънземни от нискобюджетно театрално представление. Логото на КОЛИН се виждаше тук-там — по ръкавите, значките, баретите. Наистина се бяха озовали на своя територия. Напрежението се отцеждаше почти видимо от двамата му спасители.

Сега, застанал на плажа с пясък между пръстите и със собствените си дрехи на гърба за пръв път от четири месеца, Карл на свой ред изпитваше облекчение, не много по-различно от тяхното. Застигна го внезапно откровение за собствения му хал, за вдървените от непосилно напрежение мускули на душата му и за смътната уплаха от отпускането, бавно и предпазливо, на малки крачки. Случвало се беше и преди — мостикът на „Фелипе Суза“, който оживя изведнъж, приел позивните на приближаващия се спасителен кораб; онази едничка стъпка от елеваторната платформа на нанокулата Хокинг на твърда земя и нормалната земна гравитация, която едва не го събори; таксито, което го свали в Хампстед, и новата табелка на Зули, към която вдигна поглед, а после погледна табелата на улицата, защото не можеше да повярва, че наистина е пристигнал, току-виж не е разбрал правилно указанията й… а после я видя да застава до огромния панорамен прозорец, с широка усмивка само за него, едва видима през клоните на дървото. Онова приплъзване в корема, което ти казва, че всичко е наред, че вече можеш да се отпуснеш.

— Кажи ми нещо, Ертекин. — Думите излязоха от устата му като издишан дим, начало на разговор без задръжки. Не го интересуваше особено какво мисли тя или какво ще му отговори, стигаше му, че може да говори с някого, без думите му да предизвикат сбиване. — Работиш за КОЛИН от две години, нали?

— От две и половина.

— И кой е началникът? Ти или Нортън?

Пак онзи поглед, но в по-лек вариант. Сигурно беше доловила липсата на защитни стени в тона му.

— Нещата не стоят така.

— Сериозно? А как стоят? — Той махна с ръка. — Стига, Ертекин. Просто си говорим. На плажа сме, за Бога.

Бегла усмивка, но той остана с убеждението, че не е предназначена за него. Отново махна с ръка.

— Хайде.

— Добре. Ще ти кажа. — Ти поклати глава. — Един през нощта е, а той иска да си говорим за фирмена политика. Начинът, по който, работим, е следният. Нортън е акредитиран следовател на КОЛИН при екстрени ситуации. Занимава се с това вече десетина години и повече, започнал е при тях веднага след като е завършил специална програма за прилагане на закона към някакъв колеж в горните щати. Извадил е късмет — в КОЛИН плащат доста над средното, а през повечето време работата не е свързана с особен риск. Основно антикорупционни операции, разследване на схеми за присвояване на корпоративна собственост от страна на местни правителства, нарушени лицензи на марсианска технология, такива неща.

— Значи няма голям опит в серийните убийства.