Вариант 13

Сърцето му падна като камък в стомаха. Значи беше Андрицки. Четвърта съвещателна зала всъщност беше миниатюрна стаичка с един прозорец и малка продълговата маса, около която можеха да седнат най-много трима души и в която определено нямаше място за високопоставена компания от представители на щатската прокуратура или на ООН. Нищо важно не можеше да се случи в Четвърта съвещателна. Чакаше го един час с Андрицки, най-много да обсъдят нова редакция на молбата му за преразглеждане, а после щяха да го върнат в крило Б. Яко се беше прецакал.

„Сдържай се, по дяволите!“

Вдиша дълбоко, примири се с новите данни и се зае да картографира ситуацията. Ситуационният дзен на Съдърланд. Не псувай, не мрънкай, виж какво става и се подготви. Ставаше това, че зад вратата на Четвърта съвещателна най-вероятно го чакаше Андрицки с напъните си да го утешава и окуражава, които не успяваха да скрият докрай егоистичното му облекчение, че не е на негово място. Ставаше това, че му предстоеше един час безсмислен бюрократичен монолог, накъсан от паузи на неудобство и трудно сдържан гняв, породен от пълното шибано безсилие на АГЛОН в тоя лайнарник Джизъсленд. Ставаше това, че…

Не беше Андрицки.

Карл се закова пред отворената врата. Ситуационният дзен на Съдърланд го напусна, като изписани листове, изпуснати в кладенец, или като чайки, яхнали вятъра. С него си замина и гневът.

— Добър ден, господин Марсалис. — Бял мъж, висок и елегантен, със сиво-син микропорест костюм, който му легна превъзходно, когато стана и заобиколи масата с протегната ръка. — Аз съм Том Нортън от Ню Йорк. Благодаря ви, господа, засега това е всичко. Ще ви звънна, когато сме готови да тръгнем.

Последва наелектризирана тишина. Не му беше трудно да си представи разменените зад гърба му погледи. Гарсия се изкашля.

— Този затворник лежи за тежко престъпление, сър. Няма как да го оставим насаме с вас, процедурата го забранява.

— Хм, интересно. — Тонът на Нортън беше все така любезен, но с нова, студена жилка, пръкнала се отнякъде. — Според информацията, с която разполагам, господин Марсалис е задържан в окръг Дейд по недоказано обвинение за нарушаване на нравствеността. Случаят му дори не е минал на предварително слушане в съда.

— Не можем да ви оставим сами, такива са правилата — настоя Гарсия.

— Моля, седнете, господин Марсалис. — Нортън гледаше покрай него към Гарсия и другия служител от администрацията. Изражението му беше изстинало съвсем. Той извади телефон от джоба на сакото си, въведе няколко цифри с палец и го вдигна до ухото си. — Ало? Да, обажда се Том Нортън. Бихте ли ме свързали с директора? Благодаря.

Кратка пауза. Карл седна. На масата имаше тънка черна инфоплоча, открехната под дискретен ъгъл. Нямаше лого, което беше върховният израз на борбата между търговските марки, най-горното стъпало, златният медал, с други думи — Марстех. Около нея имаше твърди носители — непознати за Карл формуляри. Плъзна поглед по текста на обратно… думата „освобождаване“ изскочи от страницата и го срита право в сърцето. Нортън го удостои с лека разсеяна усмивка.

— Здравейте, директор Парис. Да, имам нужда от малко съдействие. Не, не, нищо сериозно. Просто имам известни разногласия относно правилата и процедурите с един от вашите служители. Бихте ли… А, благодаря ви, това ще е идеално. — И подаде телефона на Гарсия. — Директорът иска да говори с вас.

Гарсия взе телефона, все едно можеше да го ухапе, и го вдигна предпазливо до ухото си. Не се чу какво му каза Парис, защото телефонът беше от хубавите и предавателният конус прилепваше плътно. Но лицето на Гарсия почервеня като домат. Очите му се местеха от Карл към Нортън и обратно, сякаш двамата бяха парченца от пъзел, които не си пасват. На няколко пъти се опита да каже: „Да, но…“, обаче всеки път млъкваше като попарен. Ясно беше, че Парис не е в настроение за дебати. Когато Гарсия най-сетне успя да се включи активно в разговора, репликите му се сведоха до едно сдъвкано: „Да, сър“, с което разговорът приключи. Нортън протегна ръка да си вземе телефона, но Гарсия, все така изчервен до уши, го метна твърде ниско. Апаратът падна на масата почти без звук и се плъзна на няма и пет сантиметра. Много добър телефон значи. Гарсия го изгледа ядно, сякаш не можеше да повярва, че въпреки старанието му телефонът не е паднал на пода. Нортън го взе и го прибра в джоба си.

— Благодаря.

Гарсия постоя още миг, останал без думи, втренчил поглед в Нортън. Другият служител му измърмори нещо, сложи ръка на рамото му и то побутна към вратата, но Гарсия се отърси от ръката му и посочи с пръст Карл.

— Този човек е опасен. Ако не го разбирате, значи си заслужавате всичко, което може да ви се случи.

Колегата му го изведе от стаята и затвори вратата.

Нортън изчака още миг, после седна до Карл. Светлосините му очи прехвърлиха мост през делящото ги разстояние. От усмивката нямаше и следа.

— Така — каза Нортън. — Вие опасен човек ли сте, господин Марсалис?

— Кой се интересува?

Свиване на раменете.