— На кое? Че н-джинът има скрити дефекти? — Севги се усмихна криво. — Не знам, звучи привлекателно. Машината, която не може да замести човека и така нататък. А и всички обичат да ги посветят в някоя тайна. Пробутай им конспирация и с малко късмет спират изобщо да разсъждават разумно. Тайни секти, които ядат бебета, отколешни заговори за поробване на човечеството. Черни хеликоптери, летящи яйца. Щуротии от този сорт се купуват като топъл хляб от масите.
— А междувременно…
— Междувременно — Севги се наведе над масата, вече без помен от усмивка на лицето — и двамата знаем, че има поне още един човек със сериозни хакерски умения, който има пръст в цялата история, и че този човек е на Марс. Нашият тайнствен канибал е бил замразен заедно с другите, което говори за мащабна документна фалшификация, а после системата е била препрограмирана да го събуди предварително, което…
Нортън поклати глава.
— Ето това не разбирам. Защо да го будят толкова рано, че да изяде всички останали, за да оцелее? Защо гнездото не е било нагласено да го събуди седмица или две седмици, преди корабът да стигне до Земята?
Севги сви рамене.
— Според мен ли? Станала е грешка. Онзи, който е разбърникал н-джина, не е бил чак толкова наясно с криосистемата. И нашият човек се събужда две седмици след старта, вместо две седмици преди финала на пътуването. На всичкото отгоре препрограмирането на гнездото го е блокирало и той не е могъл да си легне обратно и да се замрази. Или пък гнездото си е наред, но той решава да не го използва, защото това би означавало да пристигне на Земята замразен и да мине през карантината, а точно това иска да избегне. Но откъдето и да го погледнеш, със или без грешка в препрограмирането на криосистемата, някой сериозно му е помогнал. И тук не говорим за бягство от затвора, Том. Този тип е бил изпратен. И който и да го е изпратил, го е направил с конкретна цел.
Нортън се намръщи.
— Е, причините да наемеш тринайска се броят на пръстите на едната ръка.
— Да.
И двамата замълчаха. Накрая Севги вдигна очи към партньора си и се помъчи да се усмихне.
— Добре ще е да открием този тип бързичко, Том.
8.
Качи се на последния ферибот през залива до Тибурон, после хвана автотакси и потегли към Мил Вали. През спуснатите прозорци влизаше въздух с аромат на зелено — извика ярък спомен как с Меган се разхождат под гъстия балдахин на гората Мюир. Той го прибра грижливо на мястото му, като стара снимка, която хващаш с два пръста за ъгълчето, или като остро парченце от счупено огледало. Гледаше мекото сияние на нижещите се покрай таксито улични лампи и четвъртитите прозоречни светлинки на хубавите къщи с просторни дворове. Всичко това беше толкова далеч от „Гордостта на Хоркан“ и неговия касапски товар, колкото самият той беше далеч от дома си в момента. Гледаш грижливо поддържаните високотехнологични пътища, мирното спокойствие на потъналия в зеленина жилищен квартал и не искаш да повярваш, че човекът, паднал тази сутрин в океана в компанията на труповете, които собственоръчно е обезобразил, може да е някъде тук, под същото това вечерно небе.
Думите на Севги Ертекин прозвучаха в главата му. Спомни си и уморения хъс, изписан на лицето й.
„Добре ще е да открием този тип бързичко, Том.“
Таксито намери адреса и плавно спря под най-близката улична лампа, тихо като лекия вятър в дърветата. Въпреки това лампите на приземния етаж в къщата светнаха и входната врата се отвори. Джеф застана на прага и махна колебливо. Сигурно беше чакал на прозореца. Меган я нямаше до него.
Нортън тръгна по острия завой на алеята и внезапно почувства умората от часовата разлика й разстоянието до Ню Йорк. Цикади цвъртяха в храстите и дърветата край алеята, вода се плискаше в каменния фонтан в края й. Къщата се кипреше в дъното, просторна и някак паянтова, с голяма веранда отпред. Брат му слезе по стъпалата да го посрещне и го потупа несръчно по рамото.
— Лесно ли ни намери?
— Взех такси.
— О, да де.
Влязоха.
— Меган няма ли я? — небрежно попита той.
— Отиде при Хилари с децата.
— Хилари?
— А, да. Не сме се виждали след… Хм. Хилари е новият ни правен съветник във фондацията. Има близнаци на възрастта на Джак. Ще спят у тях. — Джеф махна към дневната. — Влизай и сядай. Нещо за пиене?
Стаята не се беше променила много — очукани кресла с текстилна дамаска срещу имитиращ запалена камина екран, вграден в основа от неизмазани тухли; по стените — произведения на местното северозападно изкуство и семейни снимки. Лакирани дървени подове и килими от Близкия изток. Джеф наля две чаши индонезийски арак от добра реколта, извади го от барче, направено от рециклирана дървесина. Слабата светлина от екранните пламъци и стенните аплици в японски стил осветяваше профила му, докато наливаше. Нортън не сваляше очи от него.
— Сигурно си разбрал, че влязохме в новините?
Джеф кимна.
— Да, тъкмо ги гледах; Мъртвешки кораб на КОЛИН пада мистериозно в океана. Затова си тук, нали?
— Да. Автентичен първокласен кошмар, няма спор.