— Добро е — каза Рен и посочи с чашата си към екраните. — Нищо общо няма със сладникавия боклук, дето ни го пускат долу.
— Да, добре е. — Каза го сърдито — още не му беше минало съвсем, задето го беше нарекла „тъп“. Освен това въпросната „сладникава“ музика на него му харесваше. За разлика от масата гърчещи се полуголи тела, които гледаха в момента.
Рен отпи и кимна одобрително.
— И кафето е хубаво. И точно навреме ми идва, между другото. Ако Уорд ще ни трие сол на главата, по-добре да съм във форма. На крак съм от четири сутринта.
— Какво си правила толкова рано?
Тя сви рамене.
— Ами, знаеш как е.
От което той разбра, че Рен има и друга работа. Следователно беше нелегална като него, защото иначе нямаше да й трябва втора заплата. Тук хората живееха охолно и без да се претрепват от работа. Това беше една от най-очевидните разлики между Ръба и Републиката.
Намекът за солидарност почти заличи обидата.
— С времето става по-лесно — успокои я той. — Работех на три места едновременно, преди да започна тук. Уорд обича да се накрещи, когато нещо се обърка, но иначе е добър шеф.
Тя кимна.
— Сигурно е доста трудно там, откъдето идваш, а? — попита и го стрелна изпод вежди. — Откъде си? Нека позная… От Небраска? Или от някоя от Дакотите?
— От Монтана.
Тя вдигна високо вежди.
— Водните войни. Сигурно е било трудно да растеш там.
— На други места е още по-лошо — побърза да защити той дома си, макар че не би могъл да приведе пример в полза на твърдението си. — Само дето… сещаш се. Трудно е да си намериш добре платена работа, ако не познаваш когото трябва.
Тя кимна.
— Plus са change.
— Моля?
— Няма значение. — Рен не сваляше поглед от екраните. — Уорд спомена ли кога ще се връща?
— Нищо конкретно. Каза, че можело да му отнеме целия ден. Предполагам, че е замислил основна проверка или нещо такова. Иначе, ако беше само да нагледа решетките, щеше да се върне след два-три часа, както обикновено. — Скот се поколеба. — Кармен, може ли да те питам нещо?
— Ами да. — Каза го разсеяно, сякаш мислите й бяха другаде.
— Откъде си?
Рязък кос поглед. Сега вече определено беше привлякъл вниманието й.
— Това е дълга история, Скот. — Отпи от кафето. — Сигурен ли си, че искаш да ти досадя с нея?
— Няма да ми досадиш. Обичам да слушам за места, където не съм бил.
— Защо мислиш, че съм от някъде другаде?
Но го каза с усмивка, все едно го подканяше да й отвърне със същото. Той го направи, при това почти без да се изчерви.
— Стига, Кармен. Нямаше да работиш за Уорд, ако беше родена и израсла в Ръба. Това важи за всички ни.
— Кимна към клиентелата и благоразумно сниши глас.
— Всички тук са от някъде другаде. И ти едва ли си изключение.
Тя вдигна за пореден път вежда.
— Истински детектив, а?
— Просто си отварям очите.
— Да, май наистина го правиш.
— Хайде де, кажи. Откъде цъфна тук?
Последва дълга пауза. Скот чакаше търпеливо. Познаваше тези моменти от разговорите си с други нелегални — кратката безтегловност, преди доверието да вземе връх, преди събеседниците да се отърсят от обичайната си подозрителност и да се разговорят така, както някога са го правили свободните американци, някога, преди гадният интернационализъм и китайците — политическата класа на Китай, напомни си той, „ти не си расист, Скот“ — да разцепят най-великата нация, съществувала на лицето на Земята, и да захвърлят отломките както Мойсей някога захвърлил строшените плочи с Божиите заповеди.
— От Тайван — каза Рен и сърцето му преля от благодарност за проявеното доверие. — Чувал ли си за Тайван?
— Ами да. Така де, естествено. — Направо щеше да се претрепе в желанието си да й угоди. — Това е в Китай, нали? Нещо като китайска провинция.
— Ще им се, мамка им! — изсумтя Рен. — Тайван е остров и е близо до китайското крайбрежие, за това си прав. Но сме независима държава. Записано е във всяко търговско споразумение и във всеки пакт за неразпространение на територията на Тихоокеанския ръб през последните сто години; Онова, което наричат „оранжерийна икономика“ или икономика на протекционизма, със същия статут като Свободно пристанище Анжелин, със същото главоломно производство, заради което никой не смее да се ебава с тях, от страх, че ще свалят ограниченията върху износа, ще наводнят със стоки целия Ръб и ще им сринат икономиката. Там съм израснала.
— И защо тогава си дошла тук?
Тя го изгледа подозрително, макар че въпросът му беше съвсем невинен. Скот не разбираше защо му е на човек да напуска място, където се живее толкова добре, особено ако си отраснал там и го наричаш свой дом.
— Така де — заекна той. — Сигурно не си била щастлива там, знам ли. Но иначе звучи като, сещаш се, като място, където се живее добре.
Тя се усмихна вяло.
— Е, има си и добрите страни. Но дори и в оранжерийните икономики не всички са печеливши. Искам да кажа, че не всички в Свободното пристанище са филмови звезди или специалисти по нанотехнология, нали така?
— На мен ли го казваш? — Думите му бяха напълно искрени, защото беше работил известно време в Свободното пристанище и никога не би се върнал там доброволно.