Читаем Unknown полностью

Той тръгна по познатия път, като от време на време спираше да се полюбува на витрините на магазините, които навремето бе мечтал да притежава. Номер сто трийсет и едно: антики, махагонова покъщнина, маси и столове с красива политура. Номер сто трийсет и три: дамско облекло и чорапи от Париж, по витрината имаше и неща, които според Чарли един мъж не е редно да гледа. Номер сто трийсет и пет: месо и птици, накачени в дъното на магазина на куки - изглеждаха толкова вкусни, та Чарли забрави, че има недостиг на храна. Погледът му падна на ресторант с името „Скалини“, бяха го отворили на номер сто трийсет и девет. Дали италианската кухня щеше да намери някога почитатели и в Лондон?

Номер сто четирийсет и едно: магазинче на букинист, влажно, цялото в паяжини, без нито един купувач. После сто четирийсет и три - шивач. На табелата пишеше: „Костюми, жилетки, ризи и яки за господа, които уважават себе си“. Номер сто четирийсет и пет: току-що опечен хляб, който с миризмата си те примамваше да влезеш вътре. Чарли погледна в едната посока, сетне и в другата: направо не можеше да повярва, че вижда изискано облечените жени, излезли на пазар, сякаш война изобщо не е имало. Явно никой не им беше казал, че са въведени купони.

Пред номер сто четирийсет и седем Чарли спря като закован. Вторачи се възхитен в гледката, разкрила се пред уморените му очи: дълги редици пресни плодове и зеленчуци, които той с гордост би продавал. Две симпатични момичета в зелени престилки и младеж, издокаран още по-хубаво, чакаха, за да обслужат купувачите.

Чарли отстъпи назад и погледна номера над магазина. Съзря табела в синьо-златисто: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“.

Б Е К И

1918-1920

6.

- От 1480 до 1532 година - каза той.

Прегледах си записките, за да се уверя, че не съм сбъркала датите, понеже ми беше трудно да се съсредоточа. Това беше последната лекция за деня и в главата ми се въртеше само едно: кога ще се прибера на Челси Терас.

Днес следобед говорихме за художника Бернардино Луини. Вече бях решила да пиша дипломна работа за живота на този недооценен живописец от Милано. Милано... още една причина да се радвам, че войната най-после е свършила. Сега вече можех да обмислям как ще посетя Рим, Флоренция, Венеция и да, Милано, за да се запозная отблизо с творчеството на Луини. Микеланджело, Да Винчи, Белини, Караваджо, Бернини - половината световни съкровища на изкуството се намираха в една-единствена страна, а аз нямах възможност да стигна по-далеч от музея за изящни изкуства „Виктория и Албърт“.

В четири и половина иззвъня звънецът, възвестил края на лекциите за днес. Затворих учебниците и загледах как професор Тилзи крета към вратата. Чак ми домъчня за стареца. Вече се беше пенсионирал, а го върнаха на работа, защото мнозина от младите преподаватели заминаха на Западния фронт. Смъртта на Матю Мейкпийс, човека, който би трябвало днес да ни чете лекцията, „един от най-многообещаващите учени на своето поколение“, както все ни повтаряше старият професор, бе „непрежалима загуба за катедрата и за университета като цяло“. Няма как да не се съглася с него: Мейкпийс бе сред малцината англичани, признати за истински познавачи на Луини. Слушала съм само три негови лекции, после той се записа Доброволец и замина за Франция. Каква ирония на съдбата: именно такъв човек да бъде надупчен от германските куршуми, докато прескачал загражденията от бодлива тел някъде в Централна Франция.

Бях първи курс в „Бедфорд“. Все ми се струваше, че не мога и не мога да се справя и времето не стига, искаше ми се Чарли да си дойде час по-скоро и да поеме магазина, та да си отдъхна. Пратих му писмо в Единбург, а се оказа, че той бил в Белгия, писах му и в Белгия, докато Чарли бил във Франция, и във Франция, когато той вече се бил прибрал в Единбург. Кралската поща като че ли все не успяваше да го догони, а сега не исках той да научава какво съм направила, щеше ми се да видя с очите си реакцията му.

Джейкъб Коен обеща да го прати в Челси веднага щом той се появи отново на Уайтчапъл Роуд. Вече бях изгубила надежда, че някога ще си дойде.

Събрах си учебниците и ги напъхах в старата ученическа чанта, подарък от татко, когато спечелих стипендията за училище „Сейнт Пол“. Инициалите „РС“, които той гордо бе щамповал отпред, вече не личаха, а кожената дръжка се бе прокъсала, та напоследък се виждах принудена да нося чантата под мишница: на тате и през ум не би му минало да ми купува нова, докато старата все още върши работа.

Когато бях малка, татко беше много строг с мен, един-два пъти дори е грабвал каиша, защото съм отмъквала зад гърба му понички - не че ми е забранявал някога да си взимам, но държеше да го правя с негово разрешение, - и втория път, защото изругах „да го вземат мътните“, понеже се порязах, докато си белех ябълка. Не съм възпитана в юдейската вяра - майка ми не искаше и да чуе за това, но баща ми ми налагаше същите изисквания, с които е расъл той, и не търпеше онова, което от време на време описваше като „неприемливо поведение“.

Перейти на страницу:

Похожие книги