Unknown

Работиха на свещ. В кухнята Джорджи смеси пипер и дървени стърготини от дървоядите по верандата. Веднъж готвачът й беше казал, че ако поръсиш сол и пипер пред някоя врата, никой не може да излезе през нея. Посипа сместа пред стаите на баща си и на братята си с надеждата да спечели време.

Копаха часове наред възможно най-далеч от къщата, но по-встрани от ската, където хълмът можеше да се свлече. Никога нямаше да забрави тишината. Мъглата под тях скриваше града и приглушаваше всички звуци. Сякаш бяха единствените оцелели на света, две млади жени, решени да погребат символа на своята безпомощност, за да се спасят.

Когато Агата каза, че ямата е готова, полумесецът вече бе превалил небосклона.

Върнаха се в „Мадам“ да донесат Тъкър. Довлякоха го до прозореца в стаята на Джорджи и го избутаха навън. После го уловиха за ръцете и краката и ту го носеха, ту го влачеха към задния двор. Тялото му оставяше черна диря, сякаш светкавица бе изпепелила земята.

Когато приключиха, видяха как слънцето се издига над мъглата. Бяха кални, разтреперани и онемели.

Накрая Агата се обърна към Джорджи и я прегърна. Едва след миг Джорджи усети, че тя плаче, а Агата не плачеше никога.

— О, Агата — каза Джорджи. — Съжалявам.

— Не! — отдръпна се назад приятелката й. — Няма за какво да съжаляваш. Аз съм виновна. Що за приятел позволява да се случи такова нещо? Аз съжалявам. Разкайвам се.

— Какво ще правя, Агата? — попита Джорджи. — Кажи ми какво да направя?

— Ще се справим. Не бой се. Каквото и да стане, аз ще бъда до теб. Никога вече няма да те подведа.

— Ами ако разберат, че съм аз?

Агата я улови за ръката.

— Докато съм жива, Джорджи, никой няма да разбере, че си го направила. Обещавам.

Седемдесет и пет години по-късно Агата още спазваше обещанието си.

Деветнайсета глава

Сънища наяве

Роклите им прошумоляваха в мрака, докато изкачваха стъпалата пред верандата. Колко прекрасна се бе оказала вечерта! „Да не повярваш — помисли си Уила — че само преди няколко седмици не възнамерявах изобщо да присъствам на празненството“. Не възнамеряваше да се влюби, нито да намери нов добър приятел, нито да извади наяве невероятни семейни тайни.

Мислеше, че харесва живота си такъв, какъвто е.

Колин и Себастиан ги чакаха на верандата. Себастиан се беше подпрял на рамката на отворената врата, стиснал коктейлна чаша на фона на ореола от светлина отвътре. Колин се беше облегнал на стената с разхлабена вратовръзка, пъхнал ръце в джобовете си. Уила приближи до него и той я прегърна и прислони главата й към гърдите си. Пакстън спря пред Себастиан. Той й подаде чашата си, обгърна я през кръста, придърпа я по-близо и я целуна.

Четиримата се върнаха в банкетната зала, сбогуваха се с последните гости, които щяха да пренощуват в имението, и седнаха на една от масите. Останаха там цяла нощ, разговаряха и се смееха, докато край тях разчистваха залата.

Уила за пръв път виждаше Пакстън и Себастиан да се държат като двойка — уверено и спокойно. Наблюдаваше ги и разбираше смисъла да са заедно. Всеки поглед, всяко докосване излъчваше съпричастие, магнетичен заряд.

Колкото до нея и Колин, те изглеждаха по-предпазливи, излъчваха желание да действат стъпка по стъпка, да се забавляват и да не приемат нещата твърде на сериозно. Ала само така изглеждаше. Бяха далеч по-сериозни, отколкото биха признали. Напоследък обсъждаха често намеренията си. Готов ли е наистина Колин да се завърне? Иска ли Уила да напусне града? Научила, че баща й е възнамерявал да пътува, въпреки че майка му е в старческия дом, Уила приемаше далеч по-леко тази възможност. Решиха тя да замине за няколко седмици с него в Ню Йорк, а после той да се върне за няколко седмици с нея в Уолс ъв Уотър и така, докато разберат как е най-добре. Още не бяха споделили с никого. Все още се питаха един друг дали наистина ще успеят. Ала всъщност и двамата бяха взели решение. И двамата искаха да бъдат там, където е другият.

Бъдещето зависеше изцяло от тях.

Когато се зазори, Пакстън и Уила все още будуваха, вдигнали крака в скутовете на Себастиан и Колин, които пък бяха обронили глави върху масата. През раменете на Колин висеше сребрист гирлянд, а зад ухото му беше пъхнато цвете. Уила го беше накичила, докато спеше. Чуваше го как похърква леко.

Пакстън я погледна и тя се засмя тихо.

— Въпреки всичко го искам — прошепна.

Пакстън свали крака от скута на Себастиан и стана.

— Ще поръчам да ни донесат закуска. Гладна съм. А ти?

— Умирам от глад. Да ги събудя ли? — попита Уила.

— Още не — понечи да се отдалечи Пакстън, но спря. — Уила?

— Да?

— Радвам се, че дойде снощи. Радвам се…

Не успя да довърши изречението, но Уила я разбра.

— Спасих те — каза тя. — И съм твоя за цял живот.

Когато Пакстън излезе, Уила затвори очи. Опита се да си представи бъдещето. Защо не, щом зависи изцяло от нея?