Unknown

Магазинът, в който тя продаваше, екологично спортно облекло, се намираше на Нешънъл Стрийт — главното шосе, отвеждащо до входа на националния парк „Катаракт форест“, прословут с красивите си водопади в сърцето на Блу Ридж Маунтин. Всички магазини, обслужващи туристите и планинарите, се редяха тук, по дългата оживена улица. И тук Уила най-после бе открила своята ниша, ако можеше да се нарече така. Всъщност лагеруването, планинарството и другите природолюбителски занимания, от които се издържаше градът, не я влечаха много, но се чувстваше по-уютно сред останалите собственици на магазини и новодошлите в града, отколкото сред хората, които познаваше от младини. Щом се налагаше да остане в този град, нейното място беше тук, а не сред лъскавото гражданство.

Магазините се намираха в стари сгради, построени преди повече от век, когато Уолс ъв Уотър бил малък градец, препитаващ се от дърводобив. Таваните бяха от нагъната ламарина, а излъсканите подове ухаеха на лимонов паркетин. При най-малкия натиск дъските скърцаха и пукаха като кости на старица. Ето защо Уила разбра, че Рейчъл приближава до нея.

Обърна се и я видя да й подава омразния плик.

— Отвори го.

Пое го неохотно. Хартията беше плътна и луксозна, все едно докосваше кашмир. Разкъса я само за да запуши устата на Рейчъл. В същия миг камбанката над вратата звънна и двете се озърнаха да погледнат кой е.

Нямаше никого.

Рейчъл потърка голите си ръце. Кожата й беше настръхнала.

— Стана ми студено.

— Баба казваше, че става така, когато край теб мине призрак.

— Чрез суеверията хората се опитват да контролират онова, което не им се подчинява — изсумтя презрително Рейчъл.

— Благодаря, философке.

— Давай! — сръга я с лакът Рейчъл. — Виж поканата.

Уила извади картичката и прочете: „На 12 август 1936 г. малка група дами от Уолс ъв Уотър, Северна Каролина, основали общество, превърнало се впоследствие в най-влиятелния социален клуб в района, който организира благотворителни кампании, финансира местни културни събития и отпуска годишни стипендии.

С огромна гордост настоящите членове на Дамския клуб Ви канят в качеството Ви на бивш член или роднина на бивш член на специалното честване на седемдесет и петата годишнина от сформирането на тази забележителна организация.

Помогнете ни да отпразнуваме седемдесет и пет години добротворство. Празненството ще е първото събитие, което ще се проведе в обновената Блу Ридж Мадам на 12 август от седем вечерта. Потвърдете участие с обратна поща до Пакстън Осгуд, президент на клуба“.

— Виждаш ли? — обади се Рейчъл иззад рамото на Уила. — Не е толкова страшно.

— Не мога да повярвам, че Пакстън го организира в Блу Ридж Мадам.

— О, хайде. Бих дала всичко да надникна вътре. Ти също.

— Няма да отида.

— Лудост е да го пропуснеш. Баба ти…

— Е помогнала да основат клуба. Знам — довърши Уила вместо нея и остави плика. — Тя е участвала, аз — не.

— Ти си й наследничка.

— Нямам нищо общо с това.

Рейчъл разпери ръце.

— Отказвам се. Искаш ли кафе?

— Да — каза Уила, доволна, че сменят темата. — Със соево мляко и две захарчета.

Миналата седмица Рейчъл беше решила, че начинът, по който хората пият кафето си, разкрива тайнствените дълбини на характера им. Неотстъпчиви ли са тези, които го предпочитат черно? В конфликт ли са с майките си онези, които го пият с мляко, но без захар? Пазеше бележник зад тезгяха, за да записва проникновенията си. Уила се зарече да я държи нащрек с различна поръчка всеки ден.

Рейчъл отиде зад тезгяха да си запише новата.

— Хмм… интересно — промърмори сериозно, сякаш е открила някакъв съкровен смисъл и най-сетне е разгадала тайните на Уила.

— Не вярваш в духове, но вярваш, че начинът, по който си пия кафето, издава нещо за характера ми.

— Онова е суеверие. Това е наука.

Уила поклати глава и се залови отново да сгъва блузи, стараейки се да не обръща внимание на поканата върху масата. Тя обаче улавяше непрекъснато погледа й, потрепвайки леко, сякаш понесена от бриз.

Уила метна една тениска върху нея и се опита да я забрави.

* * *

Когато затвориха магазина, Рейчъл тръгна на излет в планината с приятеля си — толкова безочливо здравословно, че Уила си отмъсти с една курабийка от витрината, която погълна на три големи хапки. После се качи в светложълтия си джип „Ранглър“, за да се прибере вкъщи и да пере. Вторнишките вечери бяха посветени на прането. Понякога дори ги очакваше с нетърпение.

Животът й течеше монотонно, но така се спасяваше от неприятностите. Беше на трийсет. „Това — както казваше баща й — вече е зряла възраст“.

Вместо да се отправи направо към вкъщи обаче, Уила сви към Джаксън Хил — тайното й ежедневно отклонение. Джаксън Хил беше стръмен планински склон, изкачването беше драматично, почти рисковано, но само така се стигаше до имението на върха му отпреди Гражданската война, известно сред местните като Блу Ридж Мадам. Откакто преди повече от година започнаха да го възстановяват, Уила превземаше скрито височината и наблюдаваше напредъка.