Unknown

Изпита усещането, че току-що са го наръгали в стомаха. Глендейл се намираше на около хиляда километра от Каскейд.

— Господин Бел, сър? Господин Бел?

Точно зад вестникарчето беше застанал един от оперативните работници на Ван Дорн от офиса в Сан Франциско. Не изглеждаше много по-възрастен от хлапето, което се опитваше да пробута вестниците си. Кестенявата му коса все още стоеше сплескана от възглавницата, чиито гънки се бяха отбелязали и на едната му буза. Но яркосините му очи бяха разширени от вълнение.

— Името ми е Дашууд, господин Бел. От представителството в Сан Франциско. Господин Бронсън ме остави да отговарям, когато взе със себе си всички за Сакраменто. Ще се върнат чак утре.

— Какво знаеш за пътническия влак?

— Току-що разговарях с полицейския надзорник от железниците тук, в Оукланд. Изглежда са вдигнали локомотива във въздуха с динамит, направо са го изхвърлили от релсите.

— Колко са убитите?

— Шестима, сър. Петдесетима ранени. Има изчезнали.

— Кога заминава следващият влак за Лос Анджелис?

— След десет минути има експрес.

— Ще го взема. Телефонирай на офиса там. Предай им, че съм наредил да се придвижат до мястото на катастрофата и да не позволяват на никого да докосва каквото и да било. Включително и полицията.

Младият Дашууд се наведе поверително към него, сякаш информацията, която се канеше да му предаде, не беше за ушите на вестникарчетата, след което прошепна:

— От полицията смятат, че саботьорът е загинал в експлозията.

— Какво?

— Профсъюзен агитатор на име Уилям Раит. Очевидно радикалист.

— И кой твърди подобно нещо?

— Всички.

Айзък Бел хвърли студен поглед на калейдоскопа от заглавия, които рекламираха вестникарчетата.

Деяние на подлеци

Списъкът с убити нараства. Двайсет губят живота си

Влакови саботьори взривяват влак с динамит

Експрес пропада в речно корито

Имаше подозренията, че най-близо до истината е:

ЕКСПРЕС ПРОПАДА В РЕЧНО КОРИТО.

Начинът, по който се беше случило, си оставаше чиста спекулация. Как изобщо беше възможно да знаят броя на загиналите, ако катастрофата бе станала само няколко часа по-рано, на осемстотин километра разстояние? Не беше изненадан, че зловещото заглавие СПИСЪКЪТ НА УБИТИТЕ НАРАСТВА. ДВАЙСЕТ ГУБЯТ ЖИВОТА СИ е на първата страница на вестник, притежаван от жълтия журналист Престън Уайтуей – човек, който никога не позволяваше фактите да се изпречат на пътя на продажбите. Марион Морган току-що бе започнала да работи като заместник-редактор в неговия „Сан Франциско Инкуайърър“

— Дашууд! Как е първото ти име?

— Джими… Джеймс.

—       Добре Джеймс. Ето какво искам да направиш. Открий всичко възможно за Уилям Райт, фактите, които не са известни на „всички“. В кой профсъюз членува? Негов представител ли е? За какво са го арестували от полицията? От какво е бил недоволен? Кои са съучастниците му? – Той се вторачи в ниския мъж със стоманен поглед. – Можеш ли да направиш това за мен?

— Да, сър.

— Жизненоважно е да разберем дали е работил сам, или с банда. Давам ти пълномощието в случай на нужда да се свързваш, с който и да е оперативен работник в агенция Ван Дорн. Изпрати ми доклада, но телеграфа на гара Бърбанк на „Южен Пасифик“. Ще прочета телеграмата, когато сляза от влака.

Докато експреса за Лос Анджелис се отдалечаваше от кея, мъглата все още се спускаше ниско, а Айзък Бел наблюдаваше с огромно съжаление отдалечаващите се електрически светлини на Сан Франциско от другата страна на залива. За всеки случай провери часовника си, за да се увери, че влакът е тръгнал навреме. Когато върна часовника на мястото му, напипа месинговото ключе в малкия си джоб. Беше планирал да изненада Марион със среднощно посещение. Наместо това изненадата, при това неприятна, беше за негова сметка. Ръката на Саботьора се бе протегнала по-далеч, отколкото можеше да се предполага. И бяха загинали още невинни хора.

Жежкото обедно слънце над Южна Калифорния огряваше най-разрушителната влакова катастрофа, каквато Айзък Бел някога бе виждал. Предницата на локомотива се бе забила право надолу под остър ъгъл в сухото речно корито в дъното на железопътния насип. Грилът в носовата част, фарът и коминът му все още се различаваха. Зад тях, където трябваше, да се намира останалата част от машината, се виждаше единствено полудяла паяжина от котелни тръби и маркучи, изкривени под всякакви възможни ъгли. Онова, което бе изчезнало напълно, бяха около десет тона стомана, тухлената пещ, кабината, буталата и задвижващите колела.