Unknown

Без да престава да се поти дори в хладния нощен въздух, той довърши една бутилка бира и отпи голяма глътка от шишето с „Келогс Олд Бърбън“, преди да се заеме да пробие дупка в тялото на котвата, както бе пожелал клиентът. Пробиването на чугун не беше лесна работа. Почина малко, за да си поеме дъх, и изпи още една бутилка бира. Най-сетне успя да приключи, почти без да си дава сметка, че ако отпие още една глътка „Келогс“, може да пробие дупка в собствена си ръка вместо в дръжката.

Уви котвата в одеялото, предоставено от клиента, и я прибра в пътната чанта на мъжа. Вдигна лапата паднала в пясъка до наковалнята, усещайки как в главата му всичко се върти. Тъкмо се чудеше какво ли може да измайстори от нея, когато клиента почука на вратата.

— Изкарай я навън.

Мъжът стоеше в тъмното и тази вечер ковачът още по-малко различаваше острите му черти. Но разпозна силният му глас, прецизната му източна дикция и надменния му, придаващ му важност маниер. Забеляза колко е висок и видя дългия до коленете едноредов редингот.

— Казах, изкарай я навън.

Ковачът изнесе пътната чанта през вратата.

— Затвори вратата!

Той я затвори след себе си, преграждайки пътя на светлината, а клиентът му взе чантата с безцеремонното:

— Благодаря ти, добри човече.

— Пак заповядайте – измърмори ковачът, чудейки се за какво, дявол го взел, щеше да послужи половин котва на едно конте в редингот.

През сенките проблесна десетдоларова златна монета – едноседмична надница в тези трудни времена. Ковачът посегна непохватно, не успя да я улови и се наложи да коленичи на пясъка. Почувства как мъжът надвисна малко по-близо до него. Дигна несигурно поглед и видя как непознатия посяга към оръфания си ботуш, който никак не съответстваше на изисканите му дрехи. Точно тогава вратата зад него се разтвори широко и върху лицето на мъжа се разля светлина. Ковачът си помисли, че го е виждал някъде. През вратата със залитане излязоха трима коняри и един автомобилен монтьор, пияни като скунксове. Щом го забелязаха коленичил в пясъка, тримата избухнаха в дружен смях.

— Проклет да съм! – извика монтьорът. – Май Джим също е привършил бутилката.

Клиентът се завъртя рязко и изчезна надолу по уличката, оставяйки ковача в пълното неведение, че се е разминал на косъм със смъртта от ръката на човек, който убиваше просто за да бъде сигурен, че е в пълна безопасност.

В продължение на голяма част от четиридесет и седемте години, през които щатската столица се намираше в Сакраменто, бялото имение на Ан Паунд беше предоставяло нещо повече от гостоприемство на законодателите и лобистите, работещи на не повече от три преки от него. Имението беше просторно и красиво, построено в изискан ранновикториански стил с величествени бели дървени кули, фронтони, веранди и балюстради. Зад намазаната с восък орехова врата предното фоайе беше украсено с маслена картина на господарката на дома в младите й години. Покритото с червен килим стълбище на тази жена беше толкова популярно в политическите кръгове, че за връзките на щатско ниво, с които даден човек разполагаше, можеше да се съди по многозначителната му усмивка при споменаването на „Стъпалата към Рая“.

В осем часа същата вечер господарката на дома значително по-възрастна и забележимо наедряла, с гъсти и побелели като дървенията на къщата някога руси коси, забавляваше официалните си гости, седнала на кушетката в бургундско червено в задната приемна, настанена сред вълни и вълни зелена коприна. В помещението имаше много подобни кушетки, обширни кресла, излъскани месингови плювалници, картини с позлатени рамки, изобразяващи зрели жени в различни степени на разсъблеченост, както и доста добре запасен бар, натъпкан с кристал. Тази вечер барът за по-сигурно бе отделен от предния салон зад плъзгащи се махагонови врати с дебелина осем сантиметра. Наблизо охраняваше елегантен бияч с цилиндър – бивш боксьор, за когото се носеха слухове, че в разцвета на силите си е нокаутирал „Джентълмена Джим“ Корсет и някак е оцелял след това, за да разказва историята.

На Айзък Бел се наложи да прикрие усмивката си, щом си даде сметка доколко всъщност бе изгубил присъствие на духа Джоузеф Ван Дорн при вида на все така красивата собственица на имението. Изпод брадата му полека започваше да се разпространява силно изчервяване, не по-малко огнено от цвета на бакенбардите му. Въпреки че неведнъж бе имал случая да докаже куража си в лицето на брутални нападения Ван Дорн чисто и просто си оставаше непоправим пуритан, като се стигнеше до жените като цяло и интимните отношения с тях и частност. Беше очевидно, че в този момент би предпочел да се намира, където и да е другаде, но не и в задната приемна на най-изискания публичен дом в Калифорния.

— Ще започваме ли? – попита Ван Дорн.

— Госпожице Ан – обади се Бел, като протегна вежливо ръка, за да й помогне да се изправи от кушетката – Благодарим ви за гостоприемството.