Ударът на кобрата

— Може би — кимна Коруин. — Но само ако нивото на тяхната параноя се запази така високо, както е сега.

— А какво може да го промени? — избухна Джъстин и на лицето му се изписа недоверие. — Да не би да имаш предвид мохите?

— А защо не? Ние знаем, че когато пожелаят, те могат да усилват човешките емоции.

— Но какво ще спечелят птиците, ако подтикнат своите ловци към риск?

— Е… — Коруин сви устни в усмивка. — Ако си убеден, че Вселената е готова да те приеме, къде би предпочел да живееш? В град сред равнината или в някое село сред горите?

Джъстин отвори уста, примигна… и изведнъж се засмя.

— Не вярвам.

— Добре де, възможно е да греша — вдигна рамене Коруин. — Но може би след две поколения квазаманците ще станат напълно приемливо общество, съзряло за търговия и дипломация.

— Във всеки случай, нищо не пречи да се надяваме — отвърна Джъстин и пак се обърна към прозореца. — Толкова тежко е, когато възрастни хора напускат семейното огнище.

Коруин сложи ръка на рамото на брат си.

— Ще липсват на всички ни — каза тихо той. — Но… е, те са достатъчно зрели, за да решават сами как да устроят собствения си живот. Хайде да отидем при другите. Единствено семейството може да помогне в такива тежки моменти.

Двамата тръгнаха по коридора.