Тръпка

Ако не беше толкова здрав физически, сега нямаше да е тук. Тази сила му позволи да издържи дългите минути под леда, докато се изкатеря по склона, намеря окървавената брадва и разбия леда над него.

Когато го измъкнах, вече беше спрял да диша. Направих му изкуствено дишане — имах късмет, че във фитнеса бях карала курсове за първа помощ — и той пак започна да диша, но беше опасно охладен и по време на свличането беше извадил рамото си.

Коляното ми почти беше сдало, но по някакъв начин успяхме да извървим петнайсетте километра по ски пътя до курорта. Отне ни шест часа. Веднага ни закараха в болницата. Полицията ни разпита и арестуваха братята на Одет, без особена полза. Отрекоха всичко, казаха, че въобще не са знаели за вендетата на сестра си, накрая ги пуснаха и само ги уволниха.

На следващата сутрин ме изписаха с бинтовано коляно и ми казаха, че щом се прибера, трябва да го оперирам. Оставих Къртис в болницата, с хората от Планинската служба се качихме на ледника и гледах как измъкват телата на Дейл и Хедър от пукнатината.

Когато се върнахме при Панорамата, спасителите от втория екип се спуснаха към нас, влачейки шейна помежду си. До този момент се надявах, че Брент е оцелял, че куршумът не го е уцелил или само го е ранил. Че е успял да се добере до сградата и да се приюти през нощта. Но когато шейната се приближи, го видях. Неподвижен и тих. Всички надежди умряха.

Колкото до Одет, бурята беше натрупала половин метър пресен сняг.

Което може би обяснява защо не успяха да намерят тялото ѝ.

Час по-късно с Къртис вървим към въжената железница, хванати за ръце.

След като си тръгнахме от Лю Роше, той ме помоли да се преместя при него в Лондон, за да сме заедно по време на моята операция и рехабилитация, но аз не бях сигурна. С мен не се живее лесно, както всъщност с всеки провалил се спортист, а след контузията и операцията щеше да бъде десетократно по-трудно и усещах, че той ще се измъчва не по-малко от мен. Накрая реших, че ако не можем да се справим с това…

Справихме се. След това той ме покани да тренирам тийнейджърите в неговите школи за фристайл.

Къртис ме прегръща през рамото, сякаш да ме предпази, когато вагонетката се заклаща нагоре. Полупразна е, сега е много по-спокойно, отколкото през зимата — няколко професионални скиори, сноубордисти и местни хора. Оглеждам лицата да видя дали някои от нашите младежи са тук, но е още много рано, а те снощи до късно се забавляваха. Сноубордът отново ме е завладял и може пак да опитам бекфлип.

Плъзгаме се плавно над боровете, дървените бараки и неподвижните седалкови лифтове. Реката е като бурен поток от мътен, сивкавосин разтопен сняг. Мисля за една друга, замръзнала река, която тече толкова бавно, че движението ѝ остава незабележимо за очите. И за телата, които може да изплуват или да не изплуват от нея.

Недей. Не мисли за това.

Скоро се изкачваме над линията на дърветата. Ярки лилави цветя са осеяли алпийската тундра под нас.

— Харесва ми тук — казвам аз.

— И на мен — отговаря Къртис, — тук се пускахме със сестра ми.

Насилвам се да се усмихна. Тези дни той почти не я споменава и аз не знам дали често мисли за нея, или не.

Втората вагонетка ни качва до лятната ски зона на ледника. Докато стигнем до горе, температурата вече е паднала с цели двайсет градуса. На излизане поглеждам мимоходом към операторската будка и две ужасно познати сини очи ме поглеждат оттам.

Кожата ми настръхва.

Това е само отражението на Къртис в стъклото.

Глупаво е. Трябва вече да съм свикнала, защото я виждам поне по веднъж на ден, когато се качваме тук. Това е цената, която плащам за гузната си съвест.

Къртис не каза на майка си това, което научи за последните часове на Саския. Как би могъл? Но след дълги обсъждания ѝ даде картата за лифта, намерена (както той ѝ обясни) от местен човек, който обикалял наскоро в планината, като доказателство, че е тренирала горе в деня на изчезването си. Че смъртта ѝ, макар и преждевременна, е била злополука, но поне е правела това, което обича.

Картата за лифта, сложена в рамка, сега виси на стената в дома на родителите му сред галерия от нейни снимки. Една дузина сини очи ни наблюдават всеки път, когато отидем у тях на вечеря.

Докато прекосяваме леда към сноу парка, Къртис хваща ръката ми. Клати глава за състоянието на снежната покривка:

— Ако още малко се разтопи, няма да остане нищо.

Заради глобалното затопляне тази година всички ледници в Алпите рекордно са се оттеглили.

Тренировките започват чак в 10 часа, но две от момичетата вече са в сноу парка, загряват.

— Тези двете са много надъхани — казва Къртис.

Усмихвам се.

— Знам.

Треньорската работа внесе нов смисъл в живота ми. Може би ще мога да помогна на другите да постигнат това, което аз не успях. И тези две момичета — моите момичета — са много добри. Млади са и са силни, и имат убийствен инстинкт, и повече от всичко останало — воля за победа.

Докато ги гледам, ме залива вълна от носталгия. Състезателните ми дни са в миналото, но техните едва сега започват.