Триумфът на сукубата

— Жозефин — тихо прозвуча гласът на Бастиен зад мен. — Фльор.

Когато не отговорих и не отслабих хватката си, Бастиен каза:

— Лета.

Рожденото ми име стигна до мен през пулсиращата в тялото ми кръвожадност.

— Пусни го. Не си заслужава.

— Доминик не заслужава ли отмъщение? — попитах, без да изпускам от поглед нещастника пред мен.

— Доминик е мъртва. Душата й е в друг свят. И да го убиеш, няма да промениш това.

— Ще се почувствам по-добре.

— Може би — съгласи се Бастиен, — но не е твоя работа да отсъждаш наказания на смъртните. Това е територия, резервирана за по-висши сили.

— Аз съм по-висша сила.

Инкубът постави нежно ръка върху рамото ми. Потръпнах.

— Нашата роля е друга. Ние не убиваме смъртни.

— И двамата с теб сме убивали, Бас.

— При самозащита. Да защитиш село от нашественици не е същото като да убиеш хладнокръвно. Може да си прокълната, но не чак толкова.

Отпуснах хватката си и се свлякох на колене. Лекарят не помръдна.

— Обичах Доминик — прошепнах.

— Знам. Това е проблемът със смъртните. Лесно ги обикваш и лесно умират. По-добре за всички ни ще е да се държим на разстояние.

Не докоснах лекаря, но и не помръднах. Бастиен ме дръпна нежно, все още спокоен и разумен.

— Хайде, да вървим. Остави го. Нямаш право да слагаш край на живота му.

Позволих на Бастиен да ме отведе. Щом излязохме на тъмната алея, обикаляща кабинета на лекаря, се трансформирах обратно в по-естествената за мен форма на Жозефин.

— Искам да напусна Париж — казах му мрачно. — Искам да отида някъде, където няма смърт.

Той успокояващо ме обгърна с ръка.

— Такова място не съществува, Фльор.

В къщата на Сол все още притисках Алек към пода; имах възможност да прекъсна живота му, ако решах. Думите на Бастиен отекваха в мен и ме заболя като осъзнах колко съжалявам за лошите ни отношения в момента. Той все още беше прав, след всички тези години. Нямах право да убивам за отмъщение. Не беше редно безсмъртен да се възползва от силата си над много по-слаб смъртен. Нямаше да съм по-добра от Сол. Докато гледах Алек под мен, осъзнах колко млад е всъщност. Не беше по-стар от Доминик.

А и освен това силата и самообладанието ми отслабваха с всяка секунда. Наведох се заплашително над Алек.

— Изчезвай — рекох през скованите ми устни. — Искам да изчезнеш. От Сиатъл. Не си и помисляй да се свържеш някога с Дъг или с друг от групата. Ако разбера, че утре вечер си все още в града… — помъчих се да измисля подходяща заплаха. Мислите ми зациклиха. — Ти, хм… няма да ти хареса. Разбра ли?

Блъфът ми имаше ефект; беше очевидно, че е ужасен. Слязох от него и се свих — повече не издържах. Той бързо-бързо се изправи, хвърли ми последен ужасен поглед и изхвърча от стаята.

В момента, в който вратата се затвори, припаднах.

Глава 21

На другата сутрин се събудих с най-ужасното главоболие, което някога съм имала, а това определено означаваше нещо.

Всъщност ме събуди студеният въздух, който нахлуваше през разбитите прозорци и развяваше завесите. В Сиатъл зимите бяха меки, а все още беше ноември. Трансформирах си един дебел пуловер и забелязах, че кръвта на Сол не беше изчезнала от кожата ми при снощното преобразяване. Кръвта беше изсъхнала, образувайки изящни, блестящи червени кристали върху мен и всичко друго. Вдигнах захвърлената ми копринена риза и открих, че върши добра работа за чистене на кристали.

Миналата нощ ми беше като в мъгла и не можех да си спомня детайлите. Предполагам, че можех да хвърля вината за това върху мистериозната течност, която бях изпила. Докато оглеждах разрухата, си спомних повечето неща, а за други можех да се досетя. Не исках да оставам повече тук, намерих мобилния си телефон и извиках такси.

Докато пътувах към Сиатъл, си мислех, че искам единствено да се прибера и да поспя още малко. Смяната ми щеше да започне едва по-късно; Дъг щеше да отвори. Чакай. Не, нямаше. Дъг беше на легло в болницата. Въздъхнах и казах на шофьора да кара към книжарницата.

Когато пристигнах в офиса, ме чакаха три съобщения на гласовата поща. Едното беше от писателя, който щеше да дава автографи тази вечер — Е. Дж. Патнъм. Всичко с полета му било наред, очаквал да пристигне по план. Второто съобщение беше от Бет — обаждаше се, за да каже, че е болна. Исусе. Никой ли не можеше да остане здрав? Така ставахме с двама по-малко. Последното съобщение беше от Уорън — казваше, че ще се върне от Флорида по-късно днес и че ще намине през книжарницата довечера. Реших, че трябва да съм му ядосана, просто заради принципа. Цяла седмица се опитвах да оправя хаоса в книжарницата, докато той играеше голф при температура на въздуха 27 градуса.

Отворих книжарницата и се залепих за едната каса. Недостигът на персонал поне осигуряваше достатъчно работа на всички. Почти нямах време да мисля за случилото се снощи. Или за Дъг. Или за факта, че днес Сет не дойде. Или за караницата ми с Бастиен.

— Вие Джорджина ли сте?

Погледнах към красива жена с японски и американски произход. Лицето и тялото й бяха на границата на затлъстяването, черната й коса беше вързана високо на опашка. Нещо в нея ми се стори познато.