Третата експедиция

А този духов оркестър? Потресаващ, изумителен план, ако, разбира се… Отначало да шашардисат Лустиг, после Хингстън, сетне да изпратят цяла тълпа и чудно ли е, че космонавтите, като видяха майките, бащите, лелите, годениците си, умрели преди десет-дванадесет години, забравиха всичко на света, забравиха заповедта, изскочиха и изоставиха кораба. Какво по-естествено? От просто, по-просто и никакви подозрения: нима ще почнеш да разпитваш, да задаваш въпроси, ако майка ти изведнъж възкръсне — просто ще онемееш от щастие. И ето ви резултата: всички се разпръснаха по домовете, лежим в креватите и никакво оръжие, няма с какво да се защищаваме, а ракетата си стои в лунната светлина, изоставена. Не е ли ужасно, не е ли страшно, ако излезе, че всичко е било хитроумен план, замислен от марсианците, за да ни разединят, да ни разделят и победят и всички до един да ни избият?

Изведнъж през нощта брат ми, който лежи до мен, променя облика си и се превръща в нещо друго, в нещо враждебно, става марсианец. Има ли нещо по-лесно за него от това да се надигне в леглото и да забие нож в сърцето ми. И във всички други домове още петнадесет братя или бащи изведнъж изчезват, преобразяват се, грабват ножове и извършват същото с нищо неподозиращите спящи земни жители.

Колкото и топло да беше под юргана, ръцете на Джон Блек трепереха. Той целият изстина. Неочаквано това престана да бъде теория. Изведнъж го завладя непреодолим страх.

Капитанът седна и се ослуша. Безмълвна нощ. Музиката бе спряла. Вятърът утихнал. Брат му до него спеше дълбоко.

Той предпазливо отметна юргана. Измъкна се от леглото и вече тихичко се бе запътил към вратата, когато се раздаде гласът на брат му:

— Къде отиваш?

— Какво?

Гласът на брат му бе станал леден.

— Питам те, накъде си тръгнал?

— За вода.

— Ти не искаш да пиеш вода.

— Искам, честна дума, искам.

— Не, не искаш.

Капитан Джон Блек се спусна и побягна. Той извика. Извика два пъти.

Не можа да стигне до вратата.

На другата заран духовият оркестър свиреше печален траурен марш. От всеки дом излизаха малки погребални процесии и по заляната от слънце улица вървяха след ковчезите, като бършеха сълзите си, баби, майки, сестри, братя, чичовци, бащи. Вървяха към гробищата, където чакаха прясно изкопани гробове и новички надгробни плочи. Шестнадесет гроба, шестнадесет надгробни плочи.

Кметът произнесе кратка траурна реч и лицето му непрекъснато се менеше, не можеше да се разбере — кметът ли е или някой друг.

Двамата стари Блек, майката и бащата, също бяха на гробищата и братът Едуард. Те плачеха, страдаха, а лицата им постепенно се преобразяваха, изгубваха познатите черти.

Дядото и бабата на Лустиг също бяха тук и ридаеха, и лицата им губеха очертанията си, стопяваха се като восък, както всичко се стопява в знойния ден.

Спуснаха ковчезите в гробовете. Някой измънка нещо за „внезапната и неочаквана кончина на шестнадесетте отлични мъже, сразени от смъртта за една нощ…“

Буци пръст затропаха по капаците на ковчезите.

Духовият оркестър засвири „Колумбия, перлата на океана“ и закрачи в такт с гърмящите медни инструменти към града. Този ден никой не работи.