Тик-так

Зверчето престана да трепери и се претърколи по гръб. После приседна и въздъхна. Въздишката обаче не показваше умора, а удоволствие, като че ли прострелването от упор в гърдите бе за него интересно и приятно преживяване.

Томи се вдигна на колене.

От другата страна на кабинета дребосъкът сложи черно-жълтите си петнисти ръце върху опърления си, димящ корем. Не… всъщност беше бръкнал в корема си, забиваше нокти и изтръгваше нещо от себе си.

Дори от пет метра разстояние Томи можа да се увери, че тежкия предмет в ръката на зверчето бе деформираният куршум 40-и калибър. Дребосъкът захвърли сплесканото парче олово настрани.

Разтреперан, с омекнали колене и поразмътено съзнание Томи успя да се изправи на крака.

Опипа кожата на главата си на мястото, където раничките от острите нокти на нещото все още го боляха. Когато провери пръстите си, откри по тях само миниатюрни петънца кръв.

Не беше сериозно наранен.

Засега.

Противникът му също се изправи на крака.

Макар да беше седем пъти по-висок от дребосъка и поне трийсет пъти по-тежък, томи изпитваше такъв ужас, че се боеше да не се подмокри.

Чип Нгуейн, неговият печен детектив, никога не би загубил контрол над себе си по такъв начин, не би се унижил така, но Томи Фан вече не го беше грижа какво би направил прехваленият Чип Нгуейн. Той беше идиот, наливащ се с уиски глупак, който прекалено много се осланяше на пистолети, бойно изкуство и нахакани приказки. И блестящо изпълнената и смъртоносна хватка от таекуондо не би могла да спре една задвижена от свръхестествена сила кукла-дявол, която беше в състояние сама да извади куршум с голям калибър от вътрешностите си и да продължи да се движи, сякаш нищо не се бе случило.

И това беше безспорна истина. Не от онези, които човек чува във вечерните новини или за които чете във вестника. Не беше истината, на която учеха преподавателите и свещениците. Нито пък истина, за чиято безспорност се застъпваше Карл Сейгън. И все пак за Томи свръхестественото явление беше факт, макар подобни явления да бяха описани в „Нешънъл Инкуайърър“ в статии за явяването на демони и за предстоящия сблъсък между силите на доброто и злото.

Томи насочи отново пистолета към дребосъка. Изпита желание да се изсмее на глас, но се възпря. Не беше луд. Това опасение вече не го тревожеше. Самият Господ сигурно беше полудял — а вселената беше лудница, — щом Той при Сътворението беше намерил място и за такъв кръвожаден гном в кукленски одежди.

Ако дребосъкът беше някакво свръхестествено същество — както се оказваше, съпротивата срещу него беше глупава и безсмислена. Томи обаче нямаше намерение да захвърли пистолета, да оголи гърлото си и просто да изчака смъртоносното ухапване. Пистолетният изстрел поне бе повалил нещото и временно го бе зашеметил. Може би нямаше да успее да го убие, но поне щеше да го спре за кратко време.

Докато имаше муниции.

Беше изстрелял три патрона. Един, когато онова дяволско нещо беше скочило от пердето на главата му. И още два, докато лежеше на пода.

В пълнителя, значи, оставаха още десет патрона. А в спалнята му имаше и цяла кутия с муниции, която можеше да му спечели още време, ако успееше да се добере до нея.

Куклата вдигна увитата си в парцали глава и го изгледа ядосано и гладно със зеленото си змийско око. Памучните парцали, които висяха от лицето й, приличаха на специално направени плитчици.

Досега пистолетните изстрели сигурно бяха потъвали в нощта, заглушени от гръмотевиците. Накрая обаче съседите му в мирния глад Ървин щяха да се усъмнят, че в дома на Томи Фан става нещо лошо и щяха да извикат полицията.

Нещото изсъска към него.

Боже Господи, ти който си в небесата, какво е това — представление от кораловата зона на здрача?

Ако дойдеше полицията, щеше да се наложи да обясни подробно какво се беше случило, макар че разказът му щеше да прозвучи като бръщолевене на безумец, страдащ от параноя. Тогава дребосъкът или безсрамно щеше да се покаже, като при това положение и останалата част от света щеше да бъде въвлечена в кошмара на Томи, или лукавият дявол щеше да се скрие, а полицията щеше да откара бълнуващия си клиент в добре осветена стая без прозорци и меки, тапицирани стени.

Но в този момент на Томи въобще не му пукаше кой от двата сценария щеше да се осъществи. И в единия, и в другия случай непосредствената опасност щеше да е отминала, щеше да му се размине и подмокрянето в гащите. Щеше да получи отсрочка да си поеме дъх, да помисли, може би дори да разгадае истината за онова, което се бе случило — макар това сега да изглеждаше невъзможно.

Нещото отново изсъска.

На Томи му дойде на ум една нова и не твърде утешителна мисъл. Възможно беше омразното дребосъче тайничко да го последва и в психиатрията, да продължи да го тормози и там до края на живота му, като хитро и изобретателно се изплъзва от лекари и санитари.

Вместо да го нападне отново, дребосъкът се стрелна към канапета, все още отдалечено от стената, както го беше оставил Томи.