— Той има пистолет — каза госпожа Трийн и всички настръхнаха. — В джоба му е.
Погледите се насочиха към джобовете на панталона на господин Трийн и там наистина май имаше нещо опасно.
— Качвай се в колата, Карън — нареди господин Трийн със святкащ поглед и стиснати зъби.
Никой здравомислещ човек не би се качил в колата на този мъж.
— Няма — отговори тя. — Вече няма да изпълнявам заповедите ти.
— Ще ви помоля да си вървите — категорично заяви на мъжа господин Буун.
Господин Трийн се усмихна, докосна десния си джоб и каза:
— Може пък да не искам да си тръгна.
— В такъв случай ще повикам полиция — предупреди го господин Буун.
Възцари се дълго мълчание. Никой не помръдна. Накрая се обади госпожа Буун:
— Хрумна ми нещо. Да отидем в заседателната зала, само ние, четиримата, да си направим кафе и да поговорим.
Госпожа Буун изготвяше споразуменията при разводите и прекарваше много време в съдебната зала, така че разбираше нуждата от компромис. Кроткият й глас и спокойният й нрав понамалиха напрежението.
Намираха се в безизходица. Господин Трийн отказваше да си ходи. Госпожа Трийн отказваше да тръгне с него. Никой не искаше да предизвиква въоръжен човек. Господин Трийн премигна пръв и така не позволи на положението да се влоши още повече.
— Добре, да поговорим — съгласи се той.
— Отивам да направя кафе — бързо додаде Елза.
Семейство Трийн и семейство Буун влязоха в заседателната зала и затвориха вратите. Отначало Тео и Елза не бяха сигурни дали трябва да звъннат в полицията, или да изчакат господин Буун. Тео се тревожеше, че родителите му са в една стая с превъзбуден и разгневен човек, който има пистолет в джоба. Ами ако нещата се объркаха? Ако внезапно откъм заседателната зала се разнесяха изстрели? На Тео му се искаше незабавно да се обади в полицията.
Елза обаче подходи по различен начин. Господин Трийн се беше съгласил да обсъди спокойно семейните проблеми. Ако дойдеше полиция и го арестуваха за притежание на оръжие, той можеше да превърти, да стигне до крайност и да направи нещо още по-щуро. Елза обаче беше сигурна, че шефовете й ще се справят с положението и вероятно дори ще постигнат напредък в разрешаването на част от проблемите на семейство Трийн.
Затова тя се обади на един стъклар, който беше пуснал обява, че работи денонощно.
Минутите се нижеха и от заседателната зала не се разнасяха изстрели. Не се чуваха и високи ядосани гласове. Тео се поуспокои, макар че заради случилото се през деня все още беше напрегнат. Двамата с Елза решиха да направят снимки на кабинета и после да ги покажат на полицията. Изметоха стъклата и запазиха камъка като доказателство. Стъкларят пристигна по мръкнало и се зае за работа.
Обикновено във вторник вечерта семейство Буун си тръгваха от кантората и изминаваха пеша няколкото пресечки до приюта на Хайленд Стрийт, където раздаваха храна на бездомните и помагаха с каквото могат. Госпожа Буун и още три адвокатки от Стратънбърг даваха безплатни правни консултации на жени, жертви на насилие, някои от които бяха бездомни и живееха в приюта. Господин Буун също се срещаше с клиенти тук — обикновено несправедливо прогонени от домовете си хора, а също и такива, които нямаха осигуровки. Задачата на Тео беше да помага на бездомните деца с уроците.
По всичко личеше, че срещата със семейство Трийн ще се проточи безкрайно, затова Тео реши да отиде в приюта сам. Родителите му щяха да пристигнат по-късно, ако не за друго, то за да вечерят. След като раздадяха храната на бездомните, те винаги хапваха набързо супа и сандвич, преди да се заемат с правните консултации.
Тео умираше от глад и му беше дошло до гуша от кантората. Сбогува се с Елза и подкара колелото си към приюта. Закъсня за вечерята, но в кухнята намери някакви остатъци.
В момента преподаваше математика на синовете на Кобак. Ръс беше на осем, а Бен — на седем; и двамата живееха в приюта заедно с майка си вече два месеца. Госпожа Буун се грижеше за правните дела на семейство Кобак и макар че Тео не беше запознат в подробности, знаеше, че семейството се възстановява след преживяна трагедия. Господин Кобак беше убит на някакво далечно място по начин, който не обсъждаха. След смъртта му семейството изгубило всичко и няколко седмици живяло в стар камион, преди да намери подслон в приюта.
Във връзка със скаутската си амбиция да стане „Орле“ Тео планираше да организира програма, в която младежи доброволци да се грижат за бездомните деца, все едно са по-големите му братя или сестри. Освен това мислеше да построи още един приют, където да се подслонят бездомниците, живеещи на палатки или под мостовете. Баща му обаче го беше предупредил, че такъв проект би струвал милиони.