Теодор Буун — Заподозрян

ТБ, провери си имейла. Спешно.

Родителите му се цупеха, когато нещо прекъсваше вечерята им, затова, както дъвчеше, Тео написа:

Какво има?

Ужасно е. Спешно! Веднага, отговори Ейприл.

ОК, написа Тео.

Той лапна още няколко хапки, преглътна на две на три и обяви:

— Натъпках се.

Стана с чинията и чашата си и се запъти към кухнята.

— Много бързо — отбеляза майка му. Баща му се беше отнесъл нанякъде.

Тео изплакна чинията си и се запъти право към раницата си върху кухненския плот. Няколко секунди по-късно вече беше онлайн и отвори пощенската си кутия. Кликна върху съобщението с надпис „Спешно от ГашМейл“ и видя снимката. Беше ясна и контрастна и нямаше никакво съмнение кой точно излиза от полицейския участък. Отначало не можа да повярва, докато четеше надписа. Челюстта му увисна, той зяпна широко и няколко секунди се взира в снимката. Смайването му бързо отстъпи място на гнева. Гняв заради измислиците. Не беше арестуван. Нямаше да го съдят. А после започнаха въпросите. Кой е направил снимката? Къде се е криел? Защо му е да разправя такива откровени лъжи? На колко човека е изпратена снимката?

— Ей, хора! — провикна се Тео.

Родителите му се скупчиха зад него и се вторачиха в екрана на компютъра върху кухненския плот. Снимка, направена от някакъв негодник и после разпространена навсякъде, придружена от пълно с лъжи описание. Като адвокати първата им реакция беше да се запитат какво може да се предприеме законно, за да бъде спряна снимката, да се поправи стореното и виновникът да бъде изправен пред съда.

— Допускам, че е разпратена навсякъде — каза госпожа Буун.

— Най-вероятно — съгласи се Тео.

— Какво е „ГашМейл“? — попита господин Буун.

— Някакъв съмнителен сървър, който използваш, когато не искаш да те пипнат. Много анонимни имейли тръгват от там и наистина е трудно да ги проследиш.

— Значи не можем да го проследим?

— В интернет всичко е възможно, но ще бъде сложно и скъпо.

— Интернет — повтори господин Буун възмутено, приближи се към прозореца над мивката и се загледа към тъмния заден двор.

Тео седна на масата и разтри слепоочията си.

— Мисля, че животът ми е съсипан — отбеляза той и едва не се разплака.

— Това може да бъде обяснено, Тео — каза баща му. — Приятелите ти ще узнаят истината. А какво мислят непознатите, няма значение.

— Лесно е да се каже, татко. Ти не трябва да застанеш утре пред децата в училище. Представа си нямаш колко бързо плъзват слуховете по интернет. В момента половината град гледа тази снимка и си мисли, че съм виновен.

Майката на Тео седна до него и го потупа по ръката.

— Нищо не си направил, Тео, и истината ще излезе на бял свят.

— Не съм сигурен, мамо. Нали видя инспектор Хамилтън днес? Според него съм виновен. Ами ако не открият истинските крадци? Ами ако приключат разследването само с мен и с откраднатите таблети в шкафчето ми? В даден момент трябва да обвинят някого за престъплението и този някой като нищо може да съм аз. Днес видях собственика на магазина, викат му Биг Мак, и повярвай ми, той е убеден във вината ми и е жаден за възмездие. Ще види снимката. Полицаите също ще я видят. И още по-лесно ще повярват, че аз съм го направил.

След думите на Тео в кухнята настана дълго и напрегнато мълчание. Дали постепенно не осъзнаваха действителността? Възможно ли беше наистина да обвинят Тео в това престъпление? А след като правосъдната машина се задвижи, щяха ли Буун да съумеят да направят нещо, за да предотвратят ужасния изход?

Стойността на всеки таблет беше приблизително четиристотин долара, общо хиляда и двеста. Когато общата стойност на откраднатите стоки надхвърля петстотин долара, престъплението е тежко — много по-сериозно от незначително провинение. Тео познаваше закона, размишляваше над него вече от часове. В кантората дори отново провери законите и правилниците, вместо да си пише домашните. Ако беше на осемнайсет или повече, щеше да се изправи пред съдебни заседатели. Обаче тъй като беше само тринайсетгодишен, делото щеше да се гледа в съда за малолетни, където правилата бяха различни. Там процедурите бяха поверителни. Документите не ставаха публично достояние, изслушванията — също. Нямаше съдебни заседатели и всичко се решаваше от съдията. Рядко изпращаха някого в затвора, а още по-рядко — за дълъг период от време.

Ако катастрофата продължеше да се задълбочава и някак се стигнеше до това Тео да бъде осъден, вероятно щяха да му дадат няколко месеца в затвор за малолетни престъпници.

Затвор ли? Тео Буун с осъдителна присъда?

Невероятно. Немислимо. Безумно. Главата на Тео се пръскаше.