Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

С разтуптяно сърце грабвам рекламния хотелски бележник от нощното шкафче до леглото и бързо записвам номера. Абсолютно НЕВЕРОЯТНО! Слънчеви очила на „Н. К. Малоуни“. Просто не мога да го повярвам. Цели три чифта! Ще ми стигнат до края на живота. Хората ще започнат да ме наричат Момичето със слънчевите очила на „Н. К. Малоуни“. (А тези на „Армани“, които си купих миналата година, вече за нищо не стават. Абсолютно демоде са!) О, Боже, такава изключително успешна инвестиция!

С треперещи ръце набирам номера… и веднага успявам да се свържа! Боях се, че линията ще е нонстоп заета от наплива обаждания, провокирани от тази невероятно изгодна сделка. Диктувам името и адреса си, благодаря сърдечно на жената отсреща и затварям телефона с блажена усмивка на лицето. Днешният ден е направо върхът! Абсолютно! А още е само девет сутринта!

Преливаща от щастие се мушвам отново под завивките и затварям очи. Може би двамата с Люк ще прекараме целия ден тук, в тази прелестна стая. Може би ще поръчаме да ни донесат в леглото стриди и шампанско. (Надявам се, че това няма да стане все пак, защото ненавиждам стридите.) Може би ще…

„Девет часът!“ изведнъж се разнася тъничко гласче в съзнанието ми. Смръщвам се за миг, тръсвам глава, после се обръщам на другата страна, за да го прогоня. Гласчето обаче не изчезва, ами упорито разсейва мислите ми.

Девет часът. Девет ча…

Изведнъж сядам рязко в леглото, а сърцето ми затуптява ужасено. О, БОЖЕ!

В девет и половина!

Дерек Смийт!

Обещах му да отида. ОБЕЩАХ му да отида! А ето ме тук, излежавам се в „Риц“, въпреки че имам само половин час до срещата. О, Боже! Какво да правя?!?

Изгасям телевизора и заравям лице в дланите си, като се опитвам да разсъждавам спокойно и рационално. Добре, ако тръгна абсолютно веднага, може и да стигна навреме. Ако се облека светкавично, прелетя надолу по стълбите и скоча в първото минало такси… може и да стигна навреме. Фулхам не е чак толкова далеч от „Риц“. Пък и по принцип имам право на петнадесет минутки закъснение, нали така? Можем да се срещнем. Срещата ни може да се състои.

Така де, теоретично би могла да се състои.

— Здрасти — казва Люк, подавайки се иззад вратата на банята. Омотал е около кръста си бяла хавлиена кърпа, по раменете му блестят капчици вода. Снощи дори не успях да обърна внимание на раменете му. Господи, колко са секси! Всъщност, той като цяло е дяволски… мммм…

— Ребека, всичко наред ли е?

— О! — отвръщам леко стресната. — О, да, всичко е прекрасно. Върхът! И знаеш ли какво? Току-що си купих… направо невероятно…

И в същия миг изведнъж млъквам насред изречението. И аз не знам защо.

— Така де… току-що закусих — завършвам ни в клин, ви в ръкав, като махвам по посока на донесената от румсървиса табла. — Направо невероятно вкусно.

По лицето на Люк се изписва леко озадачено изражение и той хлътва отново в банята. „Добре, Ребека, мисли бързо!“, заповядвам си полугласно. Какво да правя? Дали да се облека светкавично и да хукна? Ще успея ли за срещата?

Ръката ми обаче вече се протяга към ръчната ми чанта, сякаш съвършено независимо от моето желание… измъква една визитка и набира посочения номер.

Така де, не е нужно НА ВСЯКА ЦЕНА да се срещаме, нали?

Все едно, и без това едва ли ще стигна навреме.

А той вероятно дори не би имал нищо против да отложим срещата. Сигурно има куп други неща, с които би предпочел да се занимава, вместо да си губи времето с мен. Ами да, нищо чудно дори да не забележи, че не съм отишла.

— Ало? — казвам в слушалката и изтръпвам от наслада, когато Люк се промъква зад гърба ми и започва да ме захапва лекичко по ухото. — Ало? Да, бих искала… бих искала да оставя едно съобщение за мистър Дерек Смийт.