Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Честно, имам чувството, че никога няма да мога да се надигна от стола си. Толкова е удобен, толкова ми е топличко и уютно и всичко наоколо е толкова красиво, а главата ми е така приятно замаяна, че изобщо не ми се иска да ставам. И най-вече… не искам тази вечер да свършва. ТОЛКОВА приятно прекарах. А най-удивителното е, че Люк непрекъснато ме разсмива. Преди си мислех, че той е адски сериозен, че го раздава адски интелектуално и сигурно е адски досаден, а се оказа, че не е така. Всъщност, като се замисля, през цялата вечер и думичка не обелихме по работа.

Появява се един келнер, разчиства всичките ни десертни чинии и купи, след което ни поднася кафе. Облягам се назад на стола си, притварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. О, Боже, мога да си остана тук завинаги. Да си призная, доста ми се спи — отчасти защото миналата нощ бях толкова нервна заради предстоящото си участие в „Сутрешно кафе“, че изобщо не мигнах.

— Трябва да тръгвам — казвам по едно време и се насилвам да отворя очи. — Трябва да се връщам в… — Къде живеех, впрочем? Аха, във Фулхам. — …във Фулхам.

— Да — отвръща Люк след кратка пауза и отпива от кафето си. Оставя чашката си и протяга ръка към каничката с мляко. И при това движение ръката му докосва моята… и застива. Изведнъж усещам тялото ми да се напряга странно. Бузите ми пламват на секундата, а сърцето ми забива лудешки.

Добре де, признавам — нарочно приплъзнах ръката си на пътя на неговата към каничката с мляко.

Просто за да видя какво ще стане. Така де, можеше да си дръпне ръката от моята, ако беше поискал, нали? Да си сипе мляко, да подхвърли някаква шега, после да ми каже „лека нощ“, нали така?

Ама той не го направи. Напротив, много-много бавно обгърна с длан моята ръка и я стисна.

И сега вече действително не мога да помръдна. Палецът му започва да гали ритмично китката ми. Усещам сякаш със сърцето си колко гореща и нежна е кожата му. Вдигам очи и срещам погледа му, втренчен в лицето ми. Всичко в мен сякаш се разтапя. Не мога да откъсна очи от неговите. Не мога да помръдна ръката си. Като хипнотизирана съм.

— Този мъж, с когото те видях в „Терадза“… — казва Люк след малко, а палецът му продължава да гали лениво китката ми, — …нещо сериозно ли…

— Не… само… — Опитвам се да се засмея безгрижно, но ми е толкова нервно, че вместо това се изкикотвам. — …познат мултимилионер.

Люк ме гледа напрегнато един миг… после отклонява поглед.

— Ясно — казва, сякаш приключвайки темата. — Е, може би е време да ти извикаме такси… — Залива ме вълна на разочарование, но се старая да не си проличи. — Или да…

Замълчава.

Следва сякаш безкрайна пауза. Едва си поемам дъх. Или да… какво? КАКВО „или да…“?

— Познавам хората тук доста добре — казва най-сетне Люк. — Ако искаме, бихме могли да… — Среща и задържа погледа ми, преди да довърши: — …да останем.

През тялото ми преминава сякаш електрическа искра.

— Искаш ли?

Неспособна да отговоря, само кимвам с глава. О, Боже! О, БОЖЕ! Това е най-вълнуващото нещо, което съм правила когато и да било!

— Добре, изчакай ме тук — казва Люк. — Отивам да видя дали ще се намерят две свободни стаи за нас.

Става и излиза от ресторанта, а аз гледам след него замаяно и усещам ръката си студена и някак… сломена.

Две стаи. ДВЕ стаи… множествено число. Значи той няма предвид да…

Не иска да…

О, Боже! Какво не ми е наред?!?

Пътуваме мълчаливо нагоре с асансьора, придружени от достолепен портиер. На няколко пъти поглеждам Люк в лицето, но той е забил безизразен поглед право пред себе си. Всъщност, почти не ми е проговорил, откакто ме попита дали искам да останем. Чувствам да ме сковава някакъв странен студ… Ако трябва да бъда честна, вече почти ми се иска да не беше имало свободни стаи. Явно обаче Люк е много важен… и редовен клиент на „Риц“. На коментара ми колко отзивчиви са били към нас, той свива рамене и сухо отбелязва, че често настанява тук бизнеспартньорите си.

Бизнеспартньорите си. За бизнеспартньор ли ме смята? О, по дяволите, пълна тъпотия! Ще ми се да си бях отишла вкъщи.

Вървим по внушителния коридор на „Риц“ в пълно мълчание. После портиерът отваря една врата и ни въвежда в удивително прекрасна стая, мебелирана с голямо двойно легло и кожени кресла. Оставя дипломатическото ми куфарче и лаптопа върху скарата за багаж, после Люк му дава банкнота и портиерът изчезва.

Настава мълчание. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-ужасно.

— Е… — казва най-сетне Люк. — Настанявай се.

— Да — отвръщам с глас, който ми звучи като чужд. — Благодаря… Благодаря ти и за вечерята. — Покашлям се лекичко и добавям: — Чудесна беше.

Някак изведнъж сме се превърнали в двама напълно непознати.

— Е… — подхваща Люк отново и поглежда часовника си. — Късно е. Сигурно умираш за…

Замълчава и настава кънтяща от напрегнато очакване тишина. Сърцето ми блъска като полудяло в гърдите. Вкопчила съм нервно длани една в друга. Не смея да го погледна.

— Ами ще тръгвам тогава — казва най-сетне Люк. — Надявам се да си…