Свещена любов

Тя взе грахчето и го заби в края на клечката, после взе друго зрънце и друга клечка и направи същото, за да оформи прав ъгъл. Продължи, докато не се получи квадрат, прераснал след малко в триизмерен куб. Доволна от резултата, се наведе и го прикрепи към един от другите, подобни на него, с което завърши последния ъгъл на четиристенната фигура с диагонал на основата от метър и половина. Сега щеше да продължи нагоре, добавяйки етажи в структурата.

Всички клечки бяха еднакви, идентични късчета дърво. Граховите зърна също бяха еднакви, кръгли и зелени. Напомняха й за мястото, откъдето идваше. Еднаквостта беше важна в непреходното Светилище на Избраниците. Тя беше най‑важното нещо.

Тук много малко неща бяха идентични едно с друго.

Видя клечките долу по време на хранене, когато брат Рейдж и брат Бъч ги извадиха от фина сребърна кутийка, преди да напуснат столовата. Една вечер без никаква причина взе няколко, преди да се прибере обратно в стаята си. Сложи една в устата си, но вкусът на сухото дърво не й допадна. Без да знае какво друго да прави с тях, ги подреди на масичката до леглото и оформи с тях различни фигури.

Фриц беше влязъл да почисти и забеляза с какво се занимава. Малко по‑късно се върна с купа грах, накиснат в топла вода. Показа й как да го използва. Зърно грах между две клечки. После добави друг сегмент и преди да разбере, се беше получило нещо, което си струваше да се види.

Проектът й растеше и ставаше все по‑амбициозен и тя започна да планира предварително всички ъгли и височини, за да намали възможността за грешка. Премести се да работи на пода, където имаше повече пространство.

Наведе се да погледне към чертежа, който бе изработила по‑рано, за да се води по него. Следващото ниво щеше да бъде по‑малко, също и по‑следващото. После щеше да добави кула.

Би било хубаво да използва и цвят, каза си. Но как да го вкара в конструкцията си?

Ах, тези цветове. Пиршество за окото.

Животът тук беше предизвикателство за нея, но това, което направо обожаваше, беше богатството от цветове. В Светилището на Избраниците всичко беше бяло – тревата, дърветата, храмовете, храната и напитките, а също и благочестивите книги.

Тя погледна към свещените текстове с леко чувство на вина. Едва ли можеше да твърди, че ще отдава почит на Скрайб Върджин в малкия си храм от грах и клечки.

Да си угаждаш, не бе цел на Избраниците. Беше светотатство.

Скорошното посещение на Директрис би трябвало да й го напомни.

О, Скрайб Върджин, не искаше да мисли за това.

Изправи се, изчака да премине замайването и отиде до прозореца. Долу растяха рози и тя хвърли поглед към всеки от храстите, за да провери за нови пъпки, опадали листенца и свежа зеленина.

Времето течеше. Личеше по промяната в растенията. На всеки цвят му бяха нужни три или четири дни да се развие.

Още нещо, с което трябваше да привикне. От Другата страна нямаше време. Имаше ритъм в ритуалите за хранене и къпане, но не и редуване на ден и нощ, нито измерване на часовете или смяна на сезоните. Времето и животът бяха статични също като въздуха, светлината и околния пейзаж.

Тук се наложи да научи, че съществуват минути и часове, дни и седмици, месеци и години. Използваха часовници и календари, за да отмерват хода на времето, и тя сама се научи да ги разчита, както сама бе схванала цикличността на този свят и на живеещите в него.

Един доген се появи на терасата. Носеше ножица и голяма червена кофа, доближи се до храстите и започна да ги подрязва.

Замисли се за бялата тревна площ в Светилището. Също и за застиналите бели дървета. И за белите цветя, които винаги цъфтяха. От Другата страна всичко беше замръзнало на правилното място и по тази причина нямаше нужда от подрязване, нито от движение, нито от промяна.

Дишащите неподвижния въздух също бяха като замразени, макар и да се движеха. Бяха живи, но не живееха.

Въпреки това, Избраниците остаряваха. И умираха.

Хвърли поглед през рамо към бюрото с празни чекмеджета. Свитъкът, който Директрис беше дошла да донесе, лежеше на лъскавата му повърхност. Избраницата Амалия в ролята си на Директрис съставяше поздравленията за рождените дни и се беше явила, за да изпълни задължението си.

Ако Кормия беше от Другата страна, щеше да има и церемония. Въпреки че тя нямаше да е предназначена за нея, разбира се. Тези, чийто рожден ден се честваше, не получаваха специално внимание, тъй като от Другата страна не съществуваше индивидът, а само цялото.

Да мислиш за себе си и да мислиш самостоятелно, беше богохулство.

Тя открай време беше тайна грешница. Имаше неблагочестиви мисли, импулси и подбуди. Които не водеха наникъде.

Кормия постави ръка на прозореца. Стъклото, през което се взираше навън, беше съвсем тънко и прозрачно като въздуха. Не представляваше почти никаква преграда. Искаше й се да слезе долу при цветята, но чакаше… и тя не знаеше какво.